Загледан в отражението си, той докосна предния си зъб, онзи, който беше леко нащърбен. Мамка му… ако искаше да изглежда така, сякаш наистина я заслужава, щеше да се нуждае от пластична операция, детоксикация и коронки на зъбите.
Както и да е. Сега имаше други грижи. Предишната вечер тя звучеше ужасно по телефона, между тях като че ли отново се бе появила дистанция. Но поне се беше съгласила да го види и това беше и поводът за най-голямата му тревога. Той посегна към кухненския нож, оставен на ръба на умивалника, изпъна едната си ръка и…
— Ченге, по теб няма да остане ненадупчено място, ако продължаваш в същия дух.
Бъч вдигна поглед към огледалото и видя Ви да се обляга на отворената врата зад него с чаша водка в едната ръка и цигара в другата. Аромат на турски тютюн изпълни въздуха, остър и мъжествен.
— Няма как, Ви. Трябва да се уверя. Знам, че ръката ти върши чудеса, но…
Той прокара острието по кожата си и затвори очи, страхувайки се да погледне към разреза.
— Червена е, Бъч. Добре си.
Бъч сведе очи към алената струйка.
— Как мога да съм напълно сигурен?
— Вече не миришеш на лесър. За разлика от снощи — каза Ви и пристъпи в банята. — Освен това…
Преди Бъч да разбере какво става, Ви сграбчи ръката му, наведе се и близна раната, която начаса се затвори. Бъч рязко се отскубна от съквартиранта си.
— Боже, Ви! Ами ако кръвта ми е заразена?
— Нищо й няма. Абсо…
Внезапно Вишъс се преви надве, нададе приглушен вик и се свлече на пода. Тялото му потръпваше конвулсивно, виждаше се само бялото на очите му.
— О, господи! — Бъч ужасено посегна към него.
При което Ви сложи край на припадъка си и преспокойно отпи от чашата с водка.
— Добре си, ченге. Вкусът й си беше съвсем наред. Е, като за човешка кръв, разбира се, а тя определено не е сред любимите ми питиета, ако ме разбираш.
Бъч замахна и заби юмрук в рамото на вампира. Ви изруга и той го удари още веднъж.
Ви го изгледа свирепо и потри удареното място.
— Стига, ченге!
— Сам си го изпроси!
И като го заобиколи, Бъч отиде до дрешника и се залови да рови из дрехите, разбутвайки многобройните закачалки, докато се чудеше какво да облече.
Внезапно спря и затвори очи.
— Майната му, Ви. Снощи кръвта ми беше черна. Днес вече не е. Да не съм се превърнал в машина за преработка на лесъри или нещо такова?
Ви приседна на леглото и като се облегна на таблата, закрепи чашата с водка върху обутия си в кожени панталони крак.
— Може би. Не знам.
Господи, сериозно започваше да му писва вечно да е в неведение.
— Мислех си, че знаеш всичко.
— Това беше удар под кръста, Бъч.
— Мамка му… прав си. Съжалявам.
— Не може ли да зарежем извиненията и просто да ти ударя един?
Те се разсмяха и Бъч отново се залови с избора на дрехи. В крайна сметка си хареса един костюм на „Дзеня“ в синьо и черно, и го метна на леглото до Ви. После се зае с вратовръзките.
— Видял съм Омега, нали? Онова, което извади от корема ми, беше част от него. Той е сложил късче от себе си в мен.
— Да. Така мисля.
Изведнъж на Бъч му се прииска да отиде на църква и да се помоли за спасението на душата си.
— Никога вече няма да съм нормален, нали?
— Най-вероятно.
Бъч се загледа в колекцията си от вратовръзки и едва не му се зави свят при вида на изобилието от цветове и модели. Докато стоеше пред тях, колебаейки се коя да избере, неочаквано се замисли за семейството си в Южен Бостън.
Да, те бяха нормални, никога не се променяха, бяха непреклонни. Със семейство О’Нийл се беше случило едно съдбоносно събитие — когато беше на петнайсет години, сестра му Джейн беше изнасилена и убита. Трагедията беше запратила шахматната дъска на живота им високо във въздуха, но когато изпопадаха, фигурите се върнаха на старите си места. И Бъч си остана чужд и нежелан за останалите.
За да прекъсне този поток от мисли, Бъч откачи една кървавочервена вратовръзка „Ферагамо“.
— Е, какъв е планът за тази вечер, вампире?
— Никакъв — днес няма да патрулирам.
— Чудесно.
— Не, ужасно. Знаеш, че не обичам да се излежавам.
— Прекалено си напрегнат.
— Ха.