Мариса замря с кърпата под едното си око. Само веднъж бе почувствала някой мъж да я жадува. Една целувка, само една… скътана грижливо в спомените й. Щеше да отиде в гроба девствена и това мимолетно докосване до устните й щеше да бъде единственото й еротично преживяване.
Бъч О’Нийл. Бъч я беше целунал с…
„Престани!“
Тя се зае с другата половина на лицето си.
— Прекрасно е да си току-що омъжена. Но не бива да допускаш някой да забележи белезите. Кожата ти е обезобразена.
— Ето защо толкова бързах да дойда тук. Ами ако някой ми беше казал да си махна шала заради петното от вино?
Беше изречено с ужас, с какъвто обикновено се говореше за инциденти с хладно оръжие.
Макар че, като познаваше глимера, Мариса отлично разбираше защо някой би искал да избегне изпитателните им погледи.
Тя захвърли кърпата, залови се да оправя косата си… и се отказа от опитите да пропъди Бъч от мислите си.
Господи, как би й се искало да трябва да крие следите от зъбите му от очите на глимера. Колко прекрасно би било да знае, че под ефирните пластове на скъпите рокли тялото й е познало животинската му страст. С какво удоволствие би носила мириса на обвързването му върху кожата си и би го подчертавала, избирайки парфюм, който да му подхожда съвършено, както правеха маркираните жени.
Ала всичко това никога нямаше да се случи. На първо място, доколкото бе чувала, хората не се обвързваха като вампирите. А дори да го правеха, последния път, когато се бяха видели, Бъч О’Нийл й беше обърнал гръб, което означаваше, че вече не се интересува от нея. Най-вероятно, защото бе научил за недостатъците й. Тъй като беше близък с Братството, без съмнение знаеше какво ли не за нея.
— Има ли някой тук? — рязко попита Санима.
Мариса тихо изруга — сигурно беше въздъхнала по-силно. Отказа се от опитите си да оправи прическата и грима си и отвори вратата. Когато я видяха да прекрачва прага, и двете жени побързаха да сведат очи, нещо, което този път й бе добре дошло, тъй като косата й имаше плачевен вид.
— Не се безпокойте. Няма да кажа нищо — промърмори тя. Защото за секс не се говореше на обществени места. Нито някъде другаде.
Без да кажат нито дума, двете жени направиха почтителен реверанс, докато тя се отдалечаваше.
Щом се озова в балната зала, Мариса начаса усети как още погледи се отклоняват от нея… всички извръщаха очи, особено групичката необвързани вампири, които пушеха пури в един ъгъл.
Миг преди отново да обърне гръб на бала, Мариса улови погледа на брат си. Той й кимна с тъжна усмивка, сякаш прекрасно разбираше защо тя не може да остане и секунда повече.
„Скъпият Хавърс“, помисли си тя. Той винаги я подкрепяше и никога не бе дори и намекнал, че се срамува от нея. Мариса би го обичала и само заради това, че имаха едни и същи родители, но заради верността му го обожаваше.
С един последен поглед към глимера в цялото й великолепие, тя си отиде в стаята. Взе си един бърз душ, преоблече се в проста, дълга до земята рокля, обу чифт ниски обувки и слезе по задните стълби на имението.
Можеше да понесе това, че е недокосната и нежелана. Ако това бе съдбата, която Скрайб Върджин й бе отредила, така да бъде. Животът й би могъл да бъде далеч по-тежък, така че да се оплаква заради онова, което й липсва, забравяйки всичко, което има, беше дребнаво и егоистично.
Онова, което не би могла да понесе, беше безцелното съществуване. Слава на Бога за положението, което заемаше в Съвета на принцепсите и което никой не можеше да й отнеме, тъй като й се полагаше по рождение. Освен това имаше и друг начин, по който можеше да остави отпечатък върху света.
Докато въвеждаше кода и отключваше стоманената врата, Мариса завиждаше на двойките, които танцуваха в балната зала. Сигурно винаги щеше да им завижда. Само че това не беше нейната съдба.
Пред нея имаше други пътища.
2.
Бъч си тръгна от „Зироу Сам“ в четири без петнадесет и въпреки че кадилакът му „Ескалейд“ беше паркиран отзад, той пое в обратната посока. Нуждаеше се от въздух. Господи… наистина се нуждаеше от въздух.
Макар да беше средата на март, толкова на север беше още зима и нощта бе студена като хладилна камера. Бъч тръгна по „Трейд стрийт“, а дъхът му образуваше малки бели облачета, които се рееха над рамото му. Студът и самотата му подействаха добре. Макар да бе оставил потната тълпа на клуба зад гърба си, все още чувстваше горещината и блъсканицата около себе си.