Отърсвайки се от глупавата ревност, той целуна ръката й… и се сепна, когато усети, че тя трепери.
— Какво ти е? — попита, улавяйки студените й пръсти между дланите си. — Разстроена ли си, или си болна? Искаш ли да те прегледа лекар?
Мариса отхвърли загрижеността му без следа от обичайната си деликатност.
— Мога да се справя и сама. Не се тревожи.
Да не се тревожи, как ли пък не! Та тя беше съвсем немощна, зениците й бяха разширени, движенията й — некоординирани. Определено беше болна.
— Нека ти помогна да се качиш в стаята си, скъпа. Ужасно ще ми липсваш, но не изглеждаш така, сякаш си в състояние да слезеш за вечеря. А и аз мога да ти донеса нещо за хапване.
Раменете й увиснаха.
— Толкова се надявах… Да, мисля, че така ще е най-добре.
Тя се изправи и залитна. Бъч я улови за ръката, проклинайки брат й. Ами ако наистина се нуждаеше от лекарска помощ? При кого можеха да я заведат?
— Хайде, скъпа. Облегни се на мен.
Много бавно двамата се качиха на втория етаж, минаха покрай стаята на Рейдж и Мери, покрай тази на Фюри и най-сетне стигнаха до ъгловия апартамент, където бяха настанили Мариса.
Тя сложи ръка на месинговата брава.
— Съжалявам, Бъч. Наистина исках да бъдем заедно тази вечер. Мислех, че ще имам достатъчно сили.
— Моля те, нека да повикам лекар.
Очите й, замаяни, но без следа от тревога, се спряха върху лицето му.
— Не е нищо, с което да не мога да се преборя сама. Много скоро ще се оправя.
— Господи… единственото, което искам в този миг, е да се грижа за теб както в книгите.
Мариса се усмихна.
— Не е нужно, забрави ли — никакво покровителство?
— Брои ли се, когато го правя за собственото си душевно спокойствие?
— Да.
Докато двамата се взираха един в друг, Бъч почувства как една мисъл прорязва съзнанието му като светкавица — обичаше я. Обичаше я до смърт.
И искаше тя да го знае.
Помилва я по бузата с палец и се засрами, че не умее да се изразява. Искаше да й каже нещо умно и нежно, някакво красиво предисловие, преди да изрече онези две думи. Само че нищо не му идваше наум.
Така че той просто го изстреля на един дъх, с обичайната си липса на финес:
— Обичам те.
Мариса го зяпна с широко отворени очи. Мамка му. Беше избързал…
Тя обви ръце около шията му и като се притисна до него, зарови глава в гърдите му. Бъч я прегърна и тъкмо когато съвсем щеше да се размекне, в коридора се разнесоха гласове. Той отвори вратата на стаята й и я вкара вътре, точно в този момент трябваше да са сами.
Докато я отвеждаше до леглото и й помагаше да легне, той подготви същинско словоизлияние от всички сладникави думи, за които можеше да се сети, и тъкмо се канеше да се хвърли в ухажването, когато Мариса сграбчи ръката му и я стисна толкова силно, че костите му изпукаха.
— Аз също те обичам, Бъч.
Думите й го накараха да забрави как се диша. Напълно поразен, той се свлече на колене до нея, а по лицето му се разля усмивка.
— Защо ти трябваше да го правиш, скъпа? Аз те мислех за умна жена.
Тя се засмя тихичко.
— Знаеш защо.
— Защото ме съжаляваш?
— Защото си достоен мъж.
Бъч се закашля.
— Не съм.
— Как можеш да кажеш подобно нещо!
Ами, да видим. Бяха го изритали от полицията, задето беше строшил носа на един заподозрян. Беше чукал предимно курви и изпаднали жени. Беше убивал хора. Да не забравяме също така, че някога се друсаше с кокаин, а сега се наливаше с уиски. А, да, не трябваше да забравя и че след убийството на сестра му често го бяха спохождали мисли за самоубийство.
О, да, наистина беше достоен. Достоен за някое бунище.
Бъч отвори уста с намерението да й разкаже всичко, но не го стори.
„Дръж си езика зад зъбите, О’Нийл. Жената ти казва, че те обича, въпреки че е прекалено добра за теб. Не проваляй всичко, като се ровиш в миналото. Започни на чисто, тук и сега, с нея.“
Той помилва съвършената кожа на бузата й.
— Искам да те целуна. Но само ако и ти го искаш.
Не можеше да я вини, че се поколеба. Последният им път заедно се бе оказал истинска катастрофа — първо тялото му беше изхвърлило онази черна гадост, а след това брат й се беше появил в доста неподходящ момент. Пък и сега очевидно беше уморена.