Ами ако Мариса имаше нужда от кръв? Ако това беше причината да го отпрати? Та тя беше вампир, за бога! Какво смяташе той — че прекрасните й вампирски зъби са просто за украса?
Бъч облегна глава на волана. Това беше ужасно нелепо! Не беше необходимо да търси друго обяснение. Но нали тя спокойно можеше да го помоли да пие от кръвта му? Той щеше да й позволи, без изобщо да се замисли. Нито за миг.
По дяволите, само при мисълта за това усещаше как се втвърдява. Идеята тя да се сгуши в него и да забие зъби във врата му беше по-възбуждаща от всичко, което Бъч бе преживял досега. Представи си я гола, изтегната върху гърдите му, заровила лице в шията му…
„Внимавай, О’Нийл. Ами ако само си търсиш оправдание?“
Само че тя беше възбудена, нали така? Беше го вкусил. Всъщност, беше станала най-сладка тъкмо накрая, когато той бе най-необуздан. Но защо тогава просто не му беше казала какво не е наред?
Може би не искаше да пие от него. Може би смяташе, че понеже е човек, няма да е в състояние да го понесе. А може би, понеже беше човек, наистина нямаше да го понесе?
Как ли пък не! Бъч предпочиташе да умре, докато тя се храни от него, отколкото да знае, че някой друг се грижи за неговата жена. Само при мисълта как Мариса допира устни до гърлото на някой друг, как гърдите й се притискат до нечии чужди гърди, а уханието й изпълва нечии чужди ноздри, как тя отпива чуждата кръв…
„Тя е моя!“
Думата озари съзнанието му като светкавица. И той внезапно си даде сметка, че ръката му е под сакото, а показалецът му върху спусъка на неговия „Глок“.
Бъч натисна газта и подкара към „Зироу Сам“. Онова, което трябваше да стори сега, беше да се успокои и да сложи мислите си в ред. Убийствената ревност, насочена към някой непознат мъжки вампир, определено не бе в списъка със задачите му за деня. Телефонът му иззвъня и той пъхна ръка в джоба си.
— Да?
От другата страна долетя ниския глас на Ви:
— Съжалявам, че трябваше да видиш това. Не те очаквах…
— Ви, какво става, когато един вампир не се храни?
Пауза.
— Нищо добро. Връхлита ни умора, дяволски силна умора. Освен това боли. Представи си хранително натравяне. Вълни от непоносима болка, които раздират вътрешностите ти. Ако оставим положението да излезе извън контрол, се превръщаме в зверове. Може да бъде много опасно.
— Чувал съм разни истории за Зейдист, преди да се събере с Бела. Той се хранеше с човешка кръв, нали? И със сигурност знам, че жените оцеляваха. С очите си съм ги виждал да се връщат в клуба, след като той приключеше с тях.
— За твоето момиче ли мислиш?
— Аха.
— Слушай, да пийнеш нещо ли си тръгнал?
— Даже повече от едно.
— Ей сега идвам.
Когато Бъч паркира до „Зироу Сам“, Ви вече го чакаше с цигара в уста. Бъч слезе от колата и включи алармата.
— Ченге.
— Ви.
Бъч се прокашля, мъчейки се да не мисли за това, как изглежда съквартирантът му, докато се храни и прави секс. Не успя. Единственото, което виждаше, беше как Вишъс чука онази жена, наведен над нея, подчинил я напълно на волята си. След видяното днес, определено щеше да му се наложи да преосмисли представите си за нетрадиционен секс.
Ви дръпна за последен път от цигарата си, загаси я в тока на тежкия си ботуш и прибра угарката в джоба си.
— Е, ще влизаме ли?
— И питаш!
Въпреки опашката пред клуба, охранителите ги пуснаха да влязат, без да чакат, и много скоро двамата вече си проправяха път през кълчещата се, обляна в пот и зажадняла за секс тълпа. Сервитьорката пристигна само няколко секунди след като стигнаха във ВИП зоната, понесла двойна доза „Лагавулин“ и „Сива гъска“, макар те да не бяха поръчвали нищо.
Телефонът на Ви иззвъня и докато той говореше, Бъч се огледа наоколо… само за да изругае и да усети, че настръхва. Полускрита в сенките на един ъгъл, той видя висока, мускулеста фигура. Тя също го наблюдаваше, а очите й горяха, сякаш искаше още от онова, което бяха правили в тоалетната на клуба предишния път.
Как ли пък не.
Бъч сведе поглед към чашата си в мига, в който Ви затвори капачето на телефона.
— Беше Фриц. Със съобщение за теб от Мариса.
Бъч рязко вдигна глава.
— Какво е съобщението?
— Искала да знаеш, че е добре. Тази вечер трябвало да полежи, но утре щяла да е добре. Освен това казала да не се тревожиш и че… ъъъ… те обича и че никъде не си сбъркал, когато си правил, каквото там сте правили. — Ви се прокашля. — Е, какво правихте? Или искам да знам твърде много?