Annotation
РОМАН НА ГОДИНАТА (2015)
Избран от читателите в Goodreads Choice Awards
(категория „Романтика“)
Бестселър на „Ню Йорк Таймс“
Обърн Рийд е твърдо решена да възстанови разрушения си живот и да преодолее болката
от миналото. В търсене на работа тя попада на художествено ателие, чиито предни прозорци
са облепени с малки листчета, съдържащи най-съкровените, споделени тайни и признания
на случайни хора. Обърн е разтърсена от анонимните бележки, тъй като и тя крие тайна от
своето минало, която никой не бива да научава най-вече Оуен Джентри, младият художник
със зелени очи, който черпи вдъхновение за картините си от историите на другите хора и
превръща най-мрачните тайни в най-чисто изкуство.
Неочаквано и за самата нея, Обърн е дълбоко привлечена от загадъчния художник, който
също е силно привлечен от нея и буквално я умолява да работи за него.
Двамата поемат на едно пътуване, което никой от тях не е очаквал. А тайните, които
толкова дълго са таили в душите си, ще изплуват и ще променят живота им завинаги…
Красива и затрогваща история, която няма да ви остави равнодушни. История за
смелостта да рискуваш всичко в името на любовта… и да преоткриеш сърцето си някъде
между истината и лъжите.
Колийн Хувър - Споделени тайни
Първа част
Пролог
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Втора част
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Благодарности
Обработка TtRG
Сканиране и разпознаване: sqnka, 2018
Корекция и форматиране: sqnka, 2018
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
Колийн Хувър - Споделени тайни
Признанията в този роман са истински,
предоставени анонимно от читатели.
Тази книга се посвещава на всички вас,
които имахте смелостта да споделите тайните си.
Първа част
Пролог
ОБЪРН
Влизам през болничните врати, съзнавайки, че ще е за последен път.
В асансьора натискам бутона с цифра три върху него и гледам как той светва за
последен път.
На третия етаж вратите се отварят и аз се усмихвам на дежурната сестра, наблюдавайки
изражението й, когато тя съчувствено ме поглежда за последен път.
Минавам покрай склада, параклиса и стаята за отдих на персонала, отново за последен
път.
Продължавам надолу по коридора, вперила поглед напред, събирам сили и тихо
почуквам на вратата, очаквайки Адам да ме покани да вляза за последен път.
— Влез. — Незнайно как, гласът му все още е изпълнен с надежда.
Той лежи по гръб в леглото. Когато ме вижда, ми се усмихва ободряващо и повдига
одеялото, за да легна до него. Страничната рамка е спусната и аз се покатервам на леглото до
него, обвивам ръка през гърдите му и сплитам крака с неговите. Заравям лице във врата му,
търсейки топлината му, но не я намирам.
Искам да се стопля, затова сгушвам лице до шията му, но не ми става по-топло.
Днес той е студен.
Размърдва се, докато не заемаме обичайната си поза — лявата му ръка е под мен, а с
дясната ме притегля към себе си. Нужно му е повече време от обичайното, за да се нагласи
удобно и аз забелязвам, че дишането му се учестява с всяко движение.
Опитвам се да пренебрегвам тези неща, но е трудно. Виждам все по-голямата му
отпадналост, бледата кожа, слабостта в гласа му. Всеки ден, в продължение на отреденото ми
време, съм свидетел как той все повече се отдалечава от мен, но съм безсилна да направя
каквото и да е. Не ми остава нищо друго, освен да наблюдавам случващото се.
От шест месеца знаехме какъв ще е краят. Разбира се, всички се молихме за чудо, но в
реалния живот не се случват такива чудеса.
Очите ми се затварят, когато студените устни на Адам докосват челото ми. Бях си
обещала, че няма да плача. Знам, че това е невъзможно, но поне мога да направя всичко по
силите си, за да възпра сълзите.
— Толкова ми е тъжно — прошепва той.
Думите му са безкрайно далеч от обичайната му положителна нагласа, ала това ме
успокоява. Разбира се, не искам той да е тъжен, но в момента имам нужда той да тъгува с
мен.
— На мен също.
Повечето ни срещи през последните седмици бяха изпълнени с много смях и разговори,