дори няма да узнае, че съм бил пред дома й.
Ами ако вече е излязла и съм я изпуснал, защото е взела такси? Вече може да е пред
апартамента ми, а аз най-идиотски реших да цъфна тук. Мамка му.
— Искаш ли да влезеш вътре?
Бързо се обръщам и виждам Емъри да стои на прага и да се взира в мен. В едната си
ръка държи чанта, а в другата ключове.
— Обърн още ли е тук?
Емъри кимва и отваря по-широко вратата.
— Тя е в стаята си. Току-що излезе от банята.
Колебая се, не се чувствам удобно да вляза в жилището й без нейно знание. Емъри
долавя нерешителността ми, затова пристъпва няколко крачки навътре в апартамента.
— Обърн! Онзи тип, с който днес обезателно трябва да спиш, е тук! Не полицаят, а
другият!
Полицаят.
Емъри отново извръща лице към мен и кимва, сякаш съм добре дошъл. Бих казал, че я
харесвам, но всеки път, когато тя заговори, споменава за „другия“ тип. Питам се дали той е
този, който обича синия цвят.
От вътрешността на апартамента до мен достига роптаенето на Обърн.
— Кълна се в Бога, Емъри. Трябва да вземаш уроци по поведение в обществото. — Тя се
появява на вратата, а Емъри се измъква от жилището и се запътва към изхода. Косата на
Обърн е мокра и тя се е преоблякла. Пак е с дънки и обикновено потниче, но дрехите й са
различни от онези, с които беше по-рано. Харесва ми небрежният й стил на обличане. Тя ме
оглежда от главата до петите. — Не е минал и час, господин Нетърпеливко.
Не изглежда раздразнена, което е добре. Поканва ме с жест да вляза, затова я следвам в
апартамента.
— Щях да чакам отвън — оправдавам се аз.
Тя влиза в стаята си и след миг се връща с раница в ръце. Захвърля я върху плота, обръща
се и очаквателно ме поглежда.
— Беше ми скучно — обяснявам. — Мислех, че можем заедно да се разходим до
ателието.
Устните й се извиват в усмивка.
— Ти май доста си хлътнал по мен, Оуен. В понеделник няма да ти е леко.
Изрича го, сякаш се шегува, но няма представа колко е права.
— О! — Обърн се обръща към всекидневната и вдига палатката от дивана. — Помогни
ми да я разпънем, преди да тръгнем. — Запътва се към стаята си с палатката в ръце. —
Малка е, няма да отнеме много време.
Клатя глава, напълно объркан, питайки се защо иска да опъне палатката в спалнята си.
Но това, изглежда, не я притеснява, затова не я питам. Защото кое момиче не заслужава да
има палатка в стаята си?
— Искам я ето тук. — Тя ми сочи мястото близо до леглото й, като изритва настрани
постелката за йога. Оглеждам стаята, опитвайки си да разбера колкото може повече неща за
нея, без да задавам въпроси. На стените и върху скрина няма никакви снимки, а вратата на
гардероба е затворена. Изглежда така, като че ли един ден е решила да напусне Портланд и
не е донесла нито една вещ със себе си. Питам се защо е така. Нима не смята да остане тук
за постоянно?
Помагам й да разопакова палатката. В магазина не забелязах, но това наистина е много
малка палатка. Побира двама души и по средата има разделителна преграда. Разпъваме я за
по-малко от пет минути, но очевидно това не е достатъчно за Обърн. Тя отваря гардероба и
вади две одеяла от горната полица. Постила ги в палатката и пропълзява вътре.
— Вземи две възглавници от леглото ми — заръчва ми тя. — Трябва да полежим вътре
за няколко минути, преди да излезем.
Грабвам две възглавници и коленича пред палатката. Бутам ги навътре и тя ги взема от
мен. Отмятам платнището на входа и пропълзявам в палатката, но се нагласявам в моята
половина, вместо да направя това, което наистина искам — да се озова отгоре й.
Прекалено съм голям за палатката и краката ми стърчат навън. Нейните също.
— Мисля, че си купила палатка за анимационни герои.
Тя клати глава и се повдига на лакът.
— Не съм я купила аз, а ти. И това е детска палатка, Оуен. Разбира се, че няма да се
поберем в нея.
Погледът й се отмества към ципа, спускащ се от тавана на палатката.
— Виж. — Обърн хваща водача и започва да затваря ципа. Отгоре се спуска мрежа и тя
продължава да я затваря от двете страни, докато между нас не се образува мрежест екран.
Подпира глава на ръката си и ми се усмихва.
— Сякаш сме в изповедалня.
Аз се претъркулвам настрани, на свой ред отпускам глава върху ръката си и се взирам в
нея.
— Кой от двама ни ще се изповядва?
Тя присвива очи, вдига пръст и сочи към мен.
— Мисля, че спокойно мога да заявя, че ти дължиш на света няколко свои признания.