замести сина, който е изгубила.
Оуен се плъзва бързо към мен, докато се озоваваме на сантиметри един от друг. Гледаме
се право в очите.
— Ще си го върнеш — заявява убедено. — Няма никаква причина съдията да не се
съгласи да остави детето при майка като теб.
Комплиментът му извиква усмивка на устните ми, макар да зная, че той греши.
— Проучих всичките си възможности. Съдът няма да отнеме детето от някой, който
законно е бил с него от самото му раждане, освен ако има основателна причина. Лидия
никога няма да се съгласи Ей Джей да живее постоянно с мен. Единствената реална
възможност, която имам, е да се старая да й угаждам и да бъда в мир с нея, като
междувременно спестявам всяка стотинка, за да платя на адвоката, който наех, за да ми
помогне. Но дори той не изглежда много обнадежден.
Оуен се подпира на лакът, а с другата си ръка докосва лицето ми. Пръстите му обхождат
нежно бузата ми и неговият допир ме изпълва с желание да затворя очи и да се потопя в това
прекрасно усещане. Ала някак си събирам сили да ги задържа отворени.
— Знаеш ли какво? — усмихва ми се той. — Благодарение на теб, упоритостта току-що
се превърна в любимото ми човешко качество.
Знам, че почти не го познавам, но не ми се иска той да заминава в понеделник. Имам
чувството, че Оуен е единственото хубаво нещо, което ми се е случило, откакто пристигнах в
Тексас.
— Не искам да заминаваш, Оуен.
Той свежда глава и повече не ме гледа. Ръката му се премества на рамото ми и той
прокарва невидима линия с върха на пръста си, проследявайки я с поглед. Изражението му е
извинително и аз разбирам, че тук има нещо повече от обикновено заминаване. Той е
разстроен от нещо много по-важно и аз виждам, че едва се сдържа да не ми го признае. Оуен
крие нещо.
— Не си получил работа — опитвам се да отгатна. — Не заради това заминаваш в
понеделник, нали?
Той все още отбягва погледа ми. Дори не е нужно да ми отговаря, защото мълчанието му
е достатъчно красноречиво. Но въпреки това го прави.
— Не.
— Къде отиваш?
Наблюдавам го как потръпва. Където и да отива, няма да ми каже. Страхува се от това,
което ще си помисля. И честно, аз се боя от това, което мога да чуя. Отрицателните емоции
ми стигат за днес.
Оуен най-после вдига поглед, за да срещне моя, и в очите му са стаени толкова вина и
разкаяние, че съжалих, задето бях повдигнала тази тема. Той отваря уста, за да заговори, но
аз поклащам глава.
— Засега не желая да знам — изричам бързо. — След това ще ми кажеш.
— След кое?
— След този уикенд. Сега не искам да мисля за признания.
Не искам да мисля за Лидия. Нека просто прекараме следващите двайсет и четири часа,
без да мислим за скапания си живот.
Той засиява.
— Идеята ми харесва. Много.
Нашият миг на единение е прекъснат от куркането на червата ми. Притискам засрамено
корема си с длан. Той се смее.
— Аз също съм гладен — признава, сетне излиза от палатката и ми подава ръка, за да се
измъкна и аз.
— Тук ли искаш да хапнем, или при мен?
Клатя глава.
— Не съм сигурна, че мога да издържа да стигна чак до вас — заявявам и се запътвам
към кухнята. — Обичаш ли замразена пица?
* * *
Ние просто приготвяме пица, но никога не съм се забавлявала толкова с друго момче,
освен с Адам. Когато забременееш на петнайсет, нямаш много време за социални контакти,
така че е слабо да се каже, че имам малко опит в общуването с момчета. Преди се изнервях
при мисълта, че мога да се сближа с някого, но Оуен ми оказва противоположно въздействие.
До него се чувствам изключително спокойна.
Майка ми казва, че има хора, които срещаш и тепърва опознаваш, а има и такива, които
виждаш за пръв път и вече познаваш. Имам чувството, че Оуен е от вторите. Нашите
характери си пасват, сякаш сме се познавали през целия си живот. До днес дори не съм
подозирала колко много се нуждая от човек като него в живота си. Някой, който да запълни
дупките, които Лидия бе издълбала в самочувствието ми.
— Ако не бързаше толкова да се дипломираш, каква професия би избрала, вместо
фризьорка?
— Всичко друго — изтърсвам аз. — Всичко!
Оуен се смее. Той се е облегнал на кухненския плот близо до печката, а аз седя върху
барплота насреща му.
— Хич не ме бива за фризьорка. Мразя да слушам за проблемите на другите хора, докато
седят във фризьорския стол. Кълна се, хората приемат прекалено много неща за даденост, а