Николай Райнов
Сполуката
Имало едно време един момък, много работлив и сръчен; той все работел — и денем, и нощем — и все присърце вършел каквото залови, но пак не можел да изкара дори за прехрана. Върти, суче, работи — дето се казва — като вол, а все не успява. Другарите му с по-малко труд и сръчност печелели два пъти повече от него. Не му вървяло никак. Стане ли ратай в някоя къща, там идвала заедно с него несполуката: добитъкът почвал да боледува и да мре, нивите не раждали нищо, ливадите съхнели, преди да порасте тревата. Дори хората в тая къща лягали от болест, та мрели един по един. Колкото и да бил похватен и прилежен тоя момък, никой господар не го искал за свой ратай. Той почнал да работи занаят, но и там не успявал: пак идвали беди подир беди, та майсторите го пъдели. Отчаял се момъкът и един ден си рекъл:
— Не ми върви в нищо. Каквото и да заловя, колкото и да се трудя, все не успявам. По всичко се вижда, че съм човек без късмет. Никъде вече не ме искат да им работя, ами да стана, че да отида там, дето се отрежда на хората сполуката, и да попитам тоя, който определя щастието на хората, дали все така ще живея, или ще настъпи и за мен честито време.
И той тръгнал. Вървял, вървял, отишъл много надалеч, ала не можал да научи къде се отрежда сполуката; питал когото срещне, но никой не му казал: едни само се смеели, други му се подигравали, трети свивали рамене, четвърти му казвали, че не е с ума си. На една поляна край пътя видял, че овчар пасе двеста овци. Нито една от тях не била здрава: коя куца, коя сляпа, коя келява — всички били недъгави. Момъкът съгледал овците и като ги видял все нехвели, рекъл си на ума: „Ето още един като мене. И на тоя не му върви. Двеста овци има, а ни една не е читава.“
И се отбил на поляната да се поразговори с овчаря.
— Помага бог, овчарю! — рекъл момъкът.
— Дал ти бог добро, момче — отвърнал овчарят. — Накъде си тръгнал?
— А бе, брате — почнал да му се оплаква момъкът, — откакто съм се родил, все се трудя и мъча, а пък не мога да изкарам колкото за хляба. Не ми върви — и това си е! Тръгнах най-сетне за там, дето се отрежда сполуката на хората, да питам до гроб ли все така ще ми върви, или ще дойде и за мене ред да видя сполука. Не знаеш ли, брате, накъде се намира това място, дето се дели хорската сполука?
— Не съм чувал — рекъл овчарят — за такова място. Но ако ти помогне бог да го намериш, ще те моля и за мене да попиташ. Ето, от дълги години овчарувам; най-напред имах десет овци, а сега имам двеста, но една с една не са: коя шугава, коя сляпа, коя куца, все недъгави. Питай оня, който дели сполуките, защо е това и докога ще трае тъй.
— Ще питам — обещал момъкът и си продължил пътя.
Пак вървял, вървял, изминал сума път. Дошъл до някаква река, минал по моста и се спрял под една круша да си отпочине и да пие вода. Като седнал под крушата, тя го попитала:
— Накъде ходиш, побратиме, та си се толкова уморил?
Той разказал на крушата всичко и я попитал не знае ли къде се отреждат хорските сполуки.
— Не знам — рекла му крушата, — но ще те моля, ако намериш това място, да питаш й за мене. Ето, виж ме: всяка пролет цъфтя, а не мога едно зърно да вържа. Питай, моля ти се, оня, който раздава на хората сполуките, от какво е това и докога ще бъде все тъй.
— Добре — казал момъкът, — ще попитам, само да стигна до онова място.
Починал си той, па се запътил отново. Питал, разпитвал, никой не могъл да му каже. Срещнал го на един кръстопът някакъв пътник и го заговорил:
— Накъде, побратиме, ако е рекъл господ?
Момъкът и нему разказал всичко, па го запитал не е ли чувал де се делят на хората сполуките.
— Ще ти кажа — рекъл му пътникът. — Аз тъкмо оттам ида. Хвани тоя път, по който се връщам аз, и върви все направо. По него, по него, докато стигнеш до една планина. Ще уловиш пътеката и ще се качиш навръх планината. Там има едно много широко поле, а край него — лозе. Като стигнеш там, ще видиш един старец с бяла брада, който копае лозето с две мотики: във всяка ръка държи по една мотика. Накрай лозето ще видиш колиба; влез вътре, вземи една мотика, па тръгни, та копай след стареца, но си мълчи. Само копай, колкото можеш, и нищо недей продумва, докато не те запита старецът. Работи при него, той няма да те остави гладен.
Момъкът уловил пътя, а скоро се провидяла и планината. Тръгнал по една пътека към върха. Ходи, ходи, край няма пътеката: все кърши нагоре, наляво, надясно, губи се между храсти и дървета, чупи се между скали, а върхът не се вижда. Тъй ходил дълго време, почивал си, пак ходил, докато стигнал билото. Там се отворило широко поле, а по склона се виждало лозето. Като стигнал там, наистина съзрял един белобрад старец, че копае с по една мотика и в двете си ръце. Момъкът се озърнал насам-натам и видял колибата; влязъл вътре, намерил една ръждива мотика, взел я и се върнал в лозето, па започнал да копае след стареца. Старецът копаел толкова усърдно, че от челото му текла пот като вода. Момъкът също копаел подир него; и двамата мълчали; ни старецът продумвал дума, ни момъкът.