— Чий е тоя кон? — питал го един съсед.
— На жена ми е.
— А оня, едрият вол?
— И той е на жена ми.
— А високата къща?
— И тя е на жена ми.
Никога за нищо не казвал: „Мое е.“
Веднъж се връщал от пазар с други хора; те минавали край нивите; видели една голяма и хубава нива с узряло жито. Ама какво жито: люлеело се като някое море! Едни високи стръкове, едри и тежки класове, светли като злато. Гледали другарите му и не могли да се нагледат на нивата. Един го запитал:
— Чие е това жито?
И той се възгордял, че има такава хубава нива, каквато другите нямали, та рекъл, като забравил думите на стареца:
— Мое е.
И отведнъж нивата пламнала от единия край, сякаш с ръка подпалена. Тогава човекът се затичал досред нивата пред пламъците и рекъл.
— Боже, това, що изгоря, беше мое; а това оттук натам е на жена ми.
И пламъкът веднага угаснал.
Оттогава вече никога за нищо не казвал: „Мое е.“