Другите в Съвета не са толкова угрижени засега, но и това им предстои до края на срещата, след като Ончу ги запознае с откъслечните съобщения. Но не и Дардж Тарац — вместо тревога той чувства страховита надежда.
„Най-после — казва си той — може би се натъкнахме на империя по-голяма от онази, която ни поглъща мръвчица по мръвчица. И може би тя вече напира. И може би вече не се налага само да изчаквам.“
Но той не споделя мислите си с останалите.
1
„Иззад извивката на газовия гигант с координати Б5682.76Р1 се издигна императрица Дванайсет слънчеви изригвания в носа на кораба си, нейното ослепително сияние огря цялата пустота. Лъчите на нейната светлина, разпръскващи се във всички посоки подобно на кръга от копия в трона й, откроиха металните корпуси, обитавани от хора в сектор Б5682, и ги озариха ярко. Сензорите в кораба на Дванайсет слънчеви изригвания преброиха десет корпуса, които си приличаха, и техният брой не е нараснал оттогава. Мъжете и жените в тези корпуси не познаваха нито смяна на сезони, нито цъфтеж и гниене, а живееха във вечна орбита, без да имат планета като свой дом. Най-големият от корпусите се наричаше Станция Лзел, което на езика на тези хора означава станция, която слуша и чува. Но хората там бяха станали особени и саможиви, макар че бяха способни да учат езика и се заеха незабавно с това…“
„История на експанзията“. Книга V, 72–87, анонимен труд, но приписван на историка поет Псевдо-Тринайсет реки, създаден по времето на Три перигея, император на цял Тейкскалан
„За своевременно издаване на разрешение за пътуването ви в империята Тейкскалан се изисква следното като доказателство на самоличността:
а/ генетично удостоверение, че сте единствен притежател на своя генотип, който не споделяте със сродници по клониране, ИЛИ нотариално заверена декларация, че вашият генотип е поне 90 % уникален и нито един друг индивид няма ЗАКОННИ претенции към него;
б/ подробен списък на стоки, вещи, валути и обекти на културна обмяна, които възнамерявате да носите;
в/ разрешение за работа от работодател, регистриран в системата на Тейкскалан, подписано и нотариално заверено, с посочена заплата и издръжка, ИЛИ удостоверение за отлично представяне на Имперските изпити на Тейкскалан, ИЛИ покана от физическо лице, агенция, министерство или други упълномощени лица с посочени дати за вашето пристигане и заминаване от имперското пространство, ИЛИ документ за притежавани достатъчни суми за самоиздръжка…“
Из Документ 721К, „Подаване на молба за виза от чуждестранни сектори“, азбучно-писмена версия, с. 6
Махит се спусна към Града, планетата-средище и столица на империята Тейкскалан, в приличащ на семенце катер, или по-скоро совалка като мехур, която едва побра нея и багажа й. Имперският кръстосван „Червената жътва на възхода“ я изцвъка от борда си и тя се вряза в атмосферата по пламтяща траектория, която разкривяваше гледките. Виждаше Града за пръв път със собствените си очи, а не на инфофиш, холограма или в имаго-спомен, обгърнат в бял огън и блещукащ като безкрайно море: цяла планета, превърната в икуменополис, величаво урбанизирана. Дори тъмните й петна — стари гигантски градове, все още необлечени целите в метал, занемарени райони, обрамчени остатъци от езера — изглеждаха обитавани. Само океаните оставаха непокътнати и също проблясваха в ярки оттенъци на тюркоаз.
Градът беше много красив и много голям. Махит бе посещавала немалко планети сред най-близките до Станция Лзел, където поне условията не бяха напълно непоносими за хората, но сега страхопочитанието я завладя. Пулсът й се ускори, стисналите предпазните ремъци длани овлажняха. Градът изглеждаше досущ както в описващите го тейкскалански документи и песни: скъпоценен камък в сърцевината на империята. И го обгръщаше сиянието на атмосферата.
„Тъкмо това се очаква да ти внуши гледката“ — каза нейното имаго. Слаб вкус като от статичен заряд по езика, мернали се за миг сиви очи и загоряла от слънцето кожа в периферното зрение. Глас в ума й, който не беше точно нейният — някой на нейната възраст, само че мъж, преливащ от самодоволство, но обзет от същото вълнение, че е дошъл тук. Тя усети как неговата усмивка извива устата й, по-напрегната и широка от предпочитанията на мускулите й. Още свикваха един с друг. Неговите гримаси бяха твърде пресилени.