— Когато научих, че след всички ужасни мъки, които изпитах, за да се появиш на този свят, си загинал в пламъците, почти загубих разсъдък. Дълго време след раждането ти не бях добре.
Тя галеше косите му и гледаше огъня.
— Разказвам ти всичко това, защото искам да те помоля за нещо. Искам да те помоля да не се жениш докато… Докато не си отида.
— Но… — възрази Талис, ала тя бързо го прекъсна:
— Знам какво искам. Познавам горещата кръв на младите, знам как кипи. Надявах се, че можеш да се контролираш, но може би греша.
— Мога да се контролирам — отсече Талис обидено.
— Разбира се, че можеш. Не исках да прозвучи, сякаш не можеш. Талис, дай възможност на баща ти и мен просто да ти се порадваме.
Талис мислеше единствено за Кали. Да я държи в прегръдките си, да е близо до нея. През последните седмици, откакто се бяха срещнали с Джон Хадли, нейното присъствие до него се превърна в мания. Откри, че за него не е толкова важно да стане рицар. Колкото да бъде с Кали.
— Как ще я издържаш? — не спираше Алида.
— Моля?
— Как смяташ да издържаш съпругата си?
При тези думи сърцето на Талис замря. Имаше две възможности: да работи във фермата с Уил или да разчита на щедростта на баща си. Ако баща му не желаеше да се ожени, тогава Талис ще трябва да отведе Кали обратно във фермата и да прекара живота си, като я гледа как извива главите на пилците.
Алида повдигна главата му към лицето си:
— Ако изпълниш желанието ми, в завещанието си ще ти оставя моето имение Пениман.
Докато той я гледаше и премигваше, тя разказваше: каменна къща на около петдесет години, паркове, върху които се бе трудила дълго време; имаше сложни плетеници от храсти и розова градина. Говореше за конюшните, за постройките за ратаите.
— С твоите познания по земеделие помисля само какво можеш да направиш с декарите земя към имението…
Видя пламък в очите му.
— Мислил ли си за хората, които те отгледаха? Не са млади и ще им е трудно да продължат да обработват земята си, нали? Имението Пениман е достатъчно голямо, за да можете да подслоните и тях, за да се грижат за децата ви.
Талис се усмихна, защото знаеше каква радост ще е за Мег да дундурка безброй внучета в скута си. А Уил щеше да се труди в зеленчуковата градина.
Кали щеше да има чудесна къща, красиви дрехи. Няма да й се наложи да води живот, изпълнен с тежък труд. Децата им щяха да получат най-доброто образование, да се радват на хубави коне.
— Прекалено много ли е да поискам да изчакаш две години, след като наградата е толкова голяма? — прекъсна мечтите му Алида.
— Не — призна той. — Не е.
Мисълта му бе заета с Кали и радостта й, когато е съобщи всичко. Можеха да планират бъдещето си, какви коне да купят… Или като познаваше Кали — да говорят безкрай как ще кръстят децата си. Самата идея го накара да се усмихне отново.
— Не бива да й казваш — чу гласа на Алида, сякаш четеше мислите му. — В никакъв случай не бива да казваш на Каласандра.
Той я погледна косо.
— Не бива да й казваш. Ако го сториш, ще трябва да й кажеш и за… здравето ми, а тя не бива да знае. Тя не ми е роднина. Не бих могла да изтърпя да ме гледа със съжаление. А съм сигурна, че ще го стори. Тя е с добро сърце.
— Да. С изключително добро сърце. Но съм сигурен, че няма да каже…
— Талис! Чуй ме. Разчитам на теб така, както не съм разчитала на никой друг. Дори съпругът ми не знае, че съм болна. — За да засили ефекта от думите, тя се разкашля и като доближи кърпичката до устата си, показа на Талис следите от кръв.
Заговори отново, а гласът й бе прегракнал и дрезгав:
— Трябва да ме послушаш. Вече си мъж и е редно да се държиш като такъв. Не можеш като някакво хлапе да разправяш наляво и надясно всичко, което знаеш. Част от това да си възрастен, е да имаш тайни и да умееш да ги пазиш. Ако си достатъчно зрял, за да се ожениш, тогава си и достатъчно зрял да можеш да защитиш момичето, което обичаш. Мъж ли си?
— Да — отвърна той.
— Тогава трябва да ме послушаш. Не бива на никого да казваш какво споделих с теб. Моето семейство много ме обича, така както ти обичаш онази жена, която те е отгледала. Как мислиш, че ще се чувстваш при нейната смърт?
Талис не можеше дори да си представи, че Мег ще умре.
Алида не спираше:
— Когато умра, семейството ми ще се разпадне. Няма да се оправят без мен. Затова разчитам на теб да се грижиш за тях известно време. Налага се да стоваря на твоята глава бремето от моята смърт. Не можеш да си толкова жесток, че да го споделиш с момичето, което обичаш, нали?
Талис поклати глава.
— И не бива да й съобщаваш, че си поискал разрешение да се ожениш за нея.