Най-после думите й като че ли стигнаха до това момче Талис, защото не я последва. Наложи се Алейн да потича, за да я догони.
Напълно убеден, че я е спечелил след словесен двубой, Алейн подхвана:
— Мечките и кучетата са насам.
Тя го погледна с ужас.
— Нямам никакво намерение да гледам как мечка се бие с кучета. Ненавиждам кървавите спортове.
— Но ти каза… Заяви на онова момче… Мислех…
— Никога ли не можеш да довършиш едно изречение? — попита тя войнствено. — Ти да не би наистина да смяташ, че жените не са достатъчно интелигентни да прочетат една книга? Да не мислиш, че всички жени си пропиляват живота като теб: изтегнат под дървото ме зяпаш как копая? Само за това ли си въобразяваш, че ме бива?
— Не… Искам да кажа…
— Да. И какво искаш да кажеш? Хайде. Говори.
Алейн си пое дълбоко дъх. Ако не бяха примамливите суми, които лейди Алида му предлагаше, за да седи при момичето, щеше да си отиде още сега. Нека си е за Талис — щеше да го благослови. Двамата са достойни един за друг.
— Искаш ли чаша вино? — попита Алейн свъсено. — Или да ти купя цяла каруца с пиене, за да се удавиш в него?
За негово смайване Кали избухна в смях. Цял живот Алейн се опитваше да спечели жените, затова пазеше саркастичните забележки за себе си. Жените си падаха но сладките слова, а не но остри хапливи подмятания, затова бе шокиран, когато Кали се зарадва на язвителната му забележка.
Нямаше никаква представа, че и Талис би казал нещо подобно. Щом Кали бе в лошо настроение, Талис винаги предлагаше нещо невероятно, за да я развесели — например да я удави в мед или да я свари в захарен сироп. Един горещ ден, когато бяха на дванадесет, тя бе прекалено кисела за неговия вкус, затова той я метна в каруца с праскови, като каза, че има нужда от нектара, за да омекоти характера си.
Всичко, което Алейн си помисли, когато тя се разсмя, бе, че той наистина е много умен мъж.
На няколко метра зад тях Талис стисна зъби; ноктите му се забиха в дланите, когато сви ръце в юмруци. Познаваше кога смехът на Кали е истински и кога — не. Досега цялото й внимание бе насочено към него, Талис. Беше наясно, че не харесва бледокосия фукльо. Но щом се отдалечиха, тя се засмя на нещо, което той каза. Истински се разсмя. Досега само той я бе карал да се смее така. Нито Уил, нито Мег, нито който и да било от селото, което продължаваше да счита за свой дом, никой никога не успя да я разсмее по този начин. Обикновено тя стоеше близо до него, разчиташе на него за всичко споделяше с него.
Но сега очевидно предпочиташе друг.
Да върви по дяволите, помисли си Талис. Щом тя не го иска, и той не я иска.
Обърна се непохватно. Нека се наслаждават един на друг, помисли си той. Нека да прекарат заедно до края на света.
Беше така заслепен от гняв, че се препъна и почти падна. Бе загубил обичайната си гъвкавост и енергична походка; вече губеше и чувство за равновесие.
— Извинявай — Талис чу гласа на Хю Келън, защото се бе препънал тъкмо в неговия крак. Но тонът на рицаря подсказваше, че извинението не е истинско. — Какво се луташ наоколо? Денят е прекрасен, ето толкова хубави момичета, а ти имаш вид, сякаш си готов да започнеш война.
— Трябва да вървя — отвърна Талис сковано. — Извини ме.
— Не! — спря го рязко Хю. И доста по-меко додаде. — Остани с мен. Имам нужда от компания.
— Трябва да се връщам — процеди с мъка Талис през стиснати зъби.
— Онова там не е ли твоето момиче? — попита Хю и кимна към Кали и Алейн, които, хванат под ръка, се разхождаха из тълпата.
— Тя не е моя — отвърна Талис навъсено. — А сега, ако ме извиниш, наистина трябва да вървя.
— Гордостта е хубаво нещо — констатира Хю високо и накара Талис да се обърне. — Човек винаги трябва да пази гордостта си. Тя е гръбнакът на мъжа.
— Да — съгласи се Талис, доволен, че поне един човек го разбира. — Гордостта е много важно нещо за мъжа.
— Най-важното — побърза да добави Хю сърдечно. — Гордостта винаги е ръководила живота ми и мога да се закълна, че винаги съм пазил гордостта си. През целия си живот я опазих. Каквото и да ми се е случвало, аз запазвах своята гордост.
— Хубаво е рицар да постъпва така — одобри Талис. Но все още скован от гняв, избягваше да гледа към предателката Каласандра.
— Да — продължи Хю, — когато бях на твоята възраст, гордостта бе най-важното нещо за мен. Точно както е сега за теб. Дори мога да кажа, че съвсем приличах на теб тогава; имаше една хубава червенокоса девойка — бях влюбен в нея.
Талис вдигна вежди, а Хю се засмя.
— О, аз не й казах, че я обичам. Не, разбира се, че не. Нямаше да е мъжествено. Но я обичах; сънувах я; постоянно мислех за нея. Можеш ли да разбереш подобно чувство?