— Не — отсече Нора и продължи да ми изброява „каноните“ на миналите животи.
Да ме извинява, но още не бях възприела дори мисълта, че съществуват минали животи, а сега пък — „канони“.
Нора ми обясни за характерите. Характерът, или както днес го наричаме — личността, не се променя. Сега си онова, каквото винаги си бил. Поне като характер.
Ако в сегашния си живот предпочиташ да си стоиш вкъщи, то и в миналите е било така. Дребните като мишлета женички в миналото не са били пищни изкусителки независимо какво ще ви наговорят разни шарлатани. Тя също ми обясни, че талантът ти в този живот може да се е развил в някой предишен (в такъв случай никога не съм свирила на пиано). Държави, които желаеш да посетиш, може да са места, където си имал щастлив живот. Начинът ти на обличане, мебелите, които харесваш, до голяма степен вкусът ти се влияят от миналите ти животи.
После ми поясни, че онова, което човек обича да чете, или както в моя случай — да пише, често се базира на миналото.
Тук я прекъснах.
— Затова ли пиша с такава лекота книги, в които действието се развива в Средните векове? Затова ли мразя книги за пирати и викинги? Затова ли обичам почти всичко, свързано с епохата на крал Едуард VII?
— Вероятно — лаконично се съгласи Нора.
Преди да може да ми отговори със сигурност, трябвало да „види“ още къде съм била и къде не. Лично аз не бях убедена, че човек може да е сигурен в нещо, което или е, или не е съществувало.
Тя продължи да ми обяснява, че вкусовете, звуците и уханията са нещо много силно и съпътстват човека през цялото време.
— Например — уточни Нора — има миризми, от които ти прилошава. Например лошият дъх от устата на хората.
Тя наистина виждаше вътре в мен! Беше права, и то за нещо, което не съм споделяла никога с никого. Ако се срещна с някого с лош дъх, ми прилошава.
— Има и животно, което харесваш.
— Кучета?
Обичам кучетата, но нямам.
— Не — махна Нора, а очите й ме пронизваха, докато се съсредоточаваше. — Животно, което живее в джунглата.
— Имах гадже. По китайския хороскоп беше тигър — споделих аз в желанието си да помогна.
Тя дори не се усмихна, но изведнъж погледна тържествуващо.
— Ти ядеш от това животно.
Мислех трескаво. В следващия миг се усмихнах победоносно.
— Маймуни!
— Да — потвърди тя и също се усмихна.
Така и не успях да разбера, защо толкова много обичам маймуните. Но ги събирам във всякакъв вид. Имам свещници с изображение на маймуни, чинии, лампи, статуетки и какво ли не още, разпръснати из целия апартамент. Когато някой влезе за пръв път в апартамента ми, обикновено възкликва: „О! Ти май си луда по маймуните.“ Мнозина ми подаряват различни предмети с маймуни и така колекцията ми се увеличава.
— И какво още? — попитах нетърпеливо. — Къде съм живяла? С какво съм се занимавала?
Сякаш бях забравила, че не знаех дали всичко е вярно, или не. Ръцете ме сърбяха да се захвана с някой справочник. Щях да напиша задълбочена биография за някого — искала съм го винаги, но сега героинята щеше да е пресъздадена с повече разбиране, защото по някакъв начин това щях да съм аз. Нора бе замислена и намръщена.
— Как се казва бижутерът, когото толкова много харесваш?
— Картие? Тифани? Хари Уинстън? — можех да продължа да изреждам цял ден.
— Не — спря ме тя раздразнена. — Онзи, когото наистина харесваш.
Наистина харесвам Картие, помислих аз, но реших поне този път да й спестя сарказма и се опитах да се сетя за някой специален бижутер в живота ми. Доколкото можех да преценя, всичките бяха специални.
— О — сетих се след малко. — Фаберже.
— Да.
Тя не каза, но си личеше, че се гордее с мен. Вероятно е утешително за такива като нея от време на време да виждат, че и ние, смъртните, сме в състояние понякога да използваме до известна степен едностранчивите си мозъци.
— Ако прочетеш за този бижутер, ще откриеш себе си.
Още едно от нейните защо-слънцето-обича-луната твърдения. Лично аз предпочитах да ми каже име и дата, но виждах че „Фаберже“ е единственото, което ще измъкна от нея.
Времето ми изтече. Сбогувах се с Нора и веднага хванах такси до центъра на града. Отидох до „Странд“ — мястото, спечелило си име на най-голямата антикварна книжарница в света, но също така можеше да претендира и за славата на мястото с най-мръсните, груби в странно изглеждащи продавачи и продавачки. Няма да забравя как преди време, още като новак по история на костюма, така се втрещих от халките по носа, устната и бузата на младото момиче, което таксуваше избраните от мен книги, че се наложи четири пъти да ми поиска кредитната карта.