Този път не поднесе чашата до устните му, а му я подаде. Заради превръзката на очите се наложи да размахва ръце, докато я открие.
Жената мълчеше и той се заслуша, за да разбере къде е застанала, но тътенът в ушите му бе толкова силен че не различаваше звуците ясно. Нещо в нея го интригуваше.
— Как попаднах тук? Моля те, разкажи ми.
— Довля’ох те — отговори тя с отвратителния си диалект, но с всяка следваща глътка от топлото питие той се дразнеше все по-малко. — Не — възрази тя нежно и той усети как сяда до него на леглото. — Ти ми разкажи за себе си. Защо пришпорваше бедното добиче така? Насмалко да ме убиеш.
Засмя се, но от това главата го заболя, макар и не така силно — вълшебният еликсир в чашата вече действаше.
— Ако започна да ти разказвам проблемите си, никога няма да свърша.
— Аз съм добър слушател — окуражи го тя, като забрави да говори със странния си акцент. Тависток като че ли не забеляза.
Имаше нещо в причудливата ситуация — неговата слепота, топлата стая, мекотата на жената независимо от опитите й да се покаже хладна, — което пробуждаше желанието на Тависток да говори.
— Обичала ли си някого толкова много, че нищо друго в живота да няма значение? Обичала ли си го така силно, че да не можеш да ядеш, да не можеш да спиш, нито да работиш?
— Да — промълви тя и по гласа й Тависток разбра, че не лъже. — Този човек е причината да искаш да живееш.
— Да, така е.
— За твоята лейди Фиона ли става дума?
Тависток се усмихна в тъмнината.
— Фиона? Тя е нищо. Празна черупка. Притежавам нефрити, които имат повече душа от нея.
— Тогава кой? — прошепна жената. — Не може да е съпругата ти. Всички знаят, че възнамеряваш да се разведеш.
— Да. Обичам я. Само нея.
— Тогава защо…
— Трябва — прекъсна я той свирепо, от което го заболя главата. — Трябва. Тряб…
— Шт — прекъсна го тя и отново привлече глава му към гърдите си, като в същото време легна до него. Шокиран, Тависток усети тънките й голи крака до себе си.
— Какво има? — прошепна тя в ухото му. Нежният и тон заедно с тътена в главата му правеха гласа й далечен и сякаш нереален.
— Не мога да я любя — призна той онова, което не бе изричал пред никой друг на този свят.
— Не можеш да… — тя притискаше бедрата си към неговите, а устните й бяха до ухото му.
През последните няколко години бе лягал с жени все известни с вещината си в любовното изкуство, но никога не бе изпитвал тръпка, каквато тази жена пробуждаше.
— Приличаш на мъж, който може да направи каквото поиска — измърка тя и се изтърколи от леглото.
Тависток не разбираше защо се колебае, какво го възпира да обладае тази жена. С рязко движение свали превръзката. В първия момент не видя нищо и изпадна в паника, че наистина е ослепял. Но полека-лека започна да различава очертанията на стаята, запаления мангал в единия ъгъл. Мебелировката бе оскъдна и груба. През единствения прозорец се виждаше, че навън е тъмно; тежката дъбова врата бе здраво залостена.
Погледът му се поизбистри и той видя, че тя стои малко встрани леко разкрачена, ръцете й предизвикателно поставени на бедрата. Все още не различаваше всичко ясно, макар че разтърка очи. Червената й блуза едва покриваше гърдите, а широкият пояс в червено и черно пристягаше тънката й талия; черната пола бе заметната така, че оголваше едното й бедро.
— Ще успея ли? — попита тя нахално, а по устните й заигра усмивка, от която го побиха студени тръпки.
Нещо в него му казваше да не я докосва — сигурно има съпруг, скрит наблизо в сенките, и най-вероятно възнамерява да го съблазни, а после да го изнудва. Не обичаше да си има работи с жени като… като нея, но тази тук така го привлича, че не може да й устои. Положително подобна магнетичност се дължи на факта, че не я вижда ясно, чува нещата някак от разстояние и…
Потокът от мисли секна в мига, в който тя тръгна към него.
— Що за любовник е джентълмен като теб? — попита тя, докато се придвижваше. — Обзалагам се, че си прекалено бърз, за да имаш време дори да се съблечеш. Как го правиш — вдигаш полата на жената, свършваш си работата и си отиваш?
— Да — усмихна се той и притвори очи, щом я усети да ляга отгоре му. — Само простолюдието знае що е това любов — добави той закачливо.
Когато положи ръце на гърдите му, той отвори очи за да я погледне. Черните й коси се спускаха плътно около лицето и го скриваха почти напълно. В мъждукащата светлина от огъня му заприлича на Катрин — на любимата му Катрин. Собствено всяка жена, която обладаваше, му напомняше Катрин.
Сепна го: разкъсваше ризата му и копчетата се разлетяха, а едно изсвистя, защото попадна в огъня.