Когато се отпусна върху нея за четвърти път през последните няколко часа, започна да й разказва колко я обича.
— Още ли мислиш да се жениш за Фиона? — попита тя невинно.
Той отърка нежната й буза с наболата си брада и тя изпищя.
— Това ще се махне ли? — попита той, като държеше кичури коса и имаше предвид цвета им. Светлината отвън започваше да прониква, а и погледът му се избистряше.
— Има ли значение?
— Обичам те с всякакъв цвят коса, но… Всъщност, хубаво е да има известно разнообразие.
— Ах ти! — погледна го уж строго тя, като се метна отгоре му.
В следващия миг тя притисна ръце към главата си, сякаш изпитваше огромна болка.
— Какво има? Катрин! Какво става?
— Не! — рече тя. — Не искам да се върна. Искам да остана тук.
— Разбира се, че можем да останем тук. Щом не искаш да се върнем в къщата. Можем…
— Не! — обади се отново тя рязко, а очите й бяха плътно затворени, сякаш говореше на някой друг. — Не искам да се върна!
Тя го погледна и очите й бяха пълни с огромна мъка.
— Нора е. Вика ме обратно. Казва, че съм направила което трябва и сега трябва да се върна. Казва, че мястото ми не е тук. Не й позволявай да ме вземе.
Той не разбираше какво му говори, но знаеше, че е изплашена. А ако тя бе изплашена, той също беше изплашен. Обгръщайки я с тялото си, я притисна до задушаване.
— Няма да позволя на никой да те вземе. Ти си моя.
— Да — съгласи се тя. — Твоя съм, само твоя. Никога не съм обичала никой друг. През никой от животите си. Дори през онези, които съм живяла без теб.
Той не си даде труда да разбере какво иска да каже, а само я притискаше, тъй като и двамата имаха нужда от това.
— Не й позволявай да ме вземе. Тя ме вика. Иска да ме отдели от теб.
— Няма да я оставя да те вземе.
— Не. Не разбираш. Тя ще вземе духа ми, а ще остави тялото ми. О, Талис, не ме оставяй. Толкова много пъти те губех.
— Този път няма да ме загубиш, защото ще дойда с теб. Винаги ще бъда при теб.
Отдръпвайки главата си, тя го погледна.
— Така ми се иска да имам време да ти обясня всичко. Грижи се за Катрин. Тя — това съм аз, и тя те обича.
— Ти си Катрин. Ти ме обичаш — каза той, изплашен от думите й, макар че му изглеждаха лишени от смисъл. Тя сякаш вярваше, че ще умре. — Няма да ти позволя да ме изоставиш.
— Аз не съм Катрин. Аз съм Хейдън Лейн и живея в друго време, на друго място, но и там те обичам така, както и тук. Дръж ме по-здраво. Дръж ме. Тя става по-силна. Накарай я да ме остави на мира. Не искам да се връщам. Искам да остана при теб завинаги.
Той я притисна, като милваше косата й и се опита да слее тялото си с нейното, докато и говореше спокойно и с цялата си любов.
— Няма да те изоставя. Където и да отидеш, ще дойда с теб.
— Закълни се! — настоя тя, а гласът й бе приглушен тъй като бе заровила лице в гърдите му. — Закълни се в безсмъртната си душа!
— Заклевам се — промълви той нежно. — Давам свещена клетва на теб и на Господ. Ще дойда с теб където и да отидеш. Никога няма да те изоставя. Никога.
След тези думи Хейдън започна да усеща как отслабва. Духът й напускаше тялото на Катрин. Противеше се, противеше се на глас. Опита се да спори с гласа на Нора в главата си, но с всяка измината секунда той ставаше все по-висок.
Когато дочу и гласа на Мили, разбра, че губи.
— Хейдън, моля те, събуди се. Обичаме те и имаме нужда от теб. Моля те, върни се. Моля те, не умирай.
Хейдън се опита да заговори на Тависток, но от устата й не излезе никакъв звук и тя усети тялото му да изчезва от ръцете й. Изпищя.
— Нее!
В един миг всичко причерня — тя не бе в ничие тяло.
В следващия — Хейдън отвори очи и откри, че лежи на дивана в дневната на Мили в Тексас и гледа към няколко много изплашени хора.
Никой не отрони и дума, когато тя извърна глава и по бузите й безмълвно закапаха горещи сълзи.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
Глава четиридесет и четвърта
— Катрин е била много привързана към теб и не е искала да се разделите. Като сиамски близначки с едно сърце. Когато ти се върна, тя е останала в теб. Тялото й не е могло да продължи да живее.
Нора всъщност ми казваше, че аз съм убила Катрин. Когато съм напускала съзнанието й, тя останала вкопчена в мен — а тяло без душа не може да живее.
— Ами какво стана с… Тавей? — Болеше ме дори да произнеса името.
Преди да отговори, Нора ме изгледа продължително:
— Вие сте сродни души. Приличате си. Всъщност вие сте едно.
— Звучи много романтично — прекъснах я аз, — но какво всъщност означава?
— Откровено казано, не знам. Може духът му да е останал да те чака там.