— Искаш да кажеш, че той се е превърнал в духа на имението Пениман?
— Нищо чудно. Но може и да те е последвал тук. — Тя ме погледна с присвити очи. — Накара го да се закълне, че ще дойде при теб през 1994 година. Възможно е да го е сторил.
Очевидно не й харесваше, че бях приложила наученото за проклятия и клетви, тегнещи през вековете, но пред вероятността да успея да срещна сродната си душа нейното раздразнение ми изглеждаше съвсем незначително.
Седях и устата ми ту се отваряше, ту се затваряше докато се напъвах да проумея какво означава, че Тавей ме е последвал. Така и не проумях, затова прошепнах:
— Кажи ми.
Нора се усмихна — предполагам, разбираше изумлението ми.
— Душата на Катрин е напуснала тялото й заедно с твоята душа.
— Значи ли, че е умряла?
— Така да се каже.
Любопитството ми бе така изострено, че се въздържах да й обясня, че или си мъртъв, или не и си — просто няма средно положение.
— Когато твоят… Когато Тависток усети, че напускаш тялото, не можа да понесе мисълта да живее без теб. Не знам какво е станало. Може и неговият дух да се е присъединил към твоя и да те е последвал.
По очите на Нора личеше, че е в недоумение, а аз си дадох сметка, че съм започнала да завися от отговорите й. Бях попаднала в неизследвана територия и бях сама. Най-важните неща за мен бяха съвсем неизвестни и без нейното ръководство се чувствах изоставена, осиротяла.
— Мислиш, че е в мен ли?
Нора се изсмя.
— Не. Духът му е попаднал в тялото на мъж и той се е преродил в този живот.
О, слава Богу, отдъхнах си аз и не си дадох труда да разбера какво означава. Додея ми от магьосничество. Исках човек от кръв и плът.
— Как ще го открия?
— Ще чакаш той да те намери.
Изпуснах много неприлична дума и си заслужих пълния с укор поглед от Нора.
— Извинявам се — смънках аз, — но мразя да чакам.
— Мислиш, че не знам ли? — попита Нора доста жлъчно.
Сега бе мой ред да изпитам удовлетворение. Изпращах й мисли, които да й припомнят, че ако не беше моята неспособност да изчаквам, нямаше да получа Джами/Тавей/Талис сега, а след три прераждания.
В отговор на всичките ми мисли Нора се усмихна.
— Никога нищо не се случва, ако не е било предопределено.
— О! Значи, трябва да повярвам, че ми е било предопределено да се върна във времето на крал Едуард VII, макар ти да ми каза да не го правя?
— А как иначе е умряла твоята лейди дьо Грей, ако не когато твоят дух е напуснал тялото й? Не е била убита, както загатват твоите исторически книги, и ако е имало неспокоен дух в онази къща, не е бил нейният.
Помислих си, че ако я удуша, ще си е чиста проба убийство. Все едно — няма да получа никаква похвала за своята изобретателност; всичко е предопределено.
Е, добре, помислих си, какво ме е еня кого ще похвалят; искам само да получа Тали.
— Как ще ме открие? Кога?
Нора сви рамене и се усмихна някак извинително.
— Нямам представа.
— Нямаш представа — повторих изумена.
Тя кимна.
— Но си сигурна, че ще ме намери?
— Не — отвърна тя някак нервно, но бързо се успокои. — Ти, така да се каже… промени нещата и сега виденията ми от бъдещето са малко неясни.
Не се сдържах да не се усмихна, защото обикновено Нора знае и разбира всичко.
Отворих си устата, за да задам един от многобройните си въпроси, но тя направи знак да спра.
— Каквото не знам, не знам. Но ако е предопределено да те намери, заключи се в апартамента си, не се срещай с никого и въпреки това той ще се появи.
— Само ако е разносвач от кулинарния магазин — възразих аз, без да повярвам на нито една нейна дума. Не си представях Тали в ролята на разносвач, а в сградата, където живея, не допускат други. Денонощно я охраняват двадесет и осем мъже. Как ще успее да дойде при мен? Ще се наложи аз да го потърся.
— Да дам ли обява във вестника?
— Кой вестник? — попита тя. — В коя страна? На какъв език?
— О… — простенах разочаровано. Спомних си нейните думи, че трябва да съм готова да приема сродната си душа в образа, който Бог е решил да й даде. — С моя късмет той най-вероятно ще се окаже деветгодишен травестит.
Нора се изсмя.
— Не ми се вярва — утеши ме тя.
Не ми оставаше нищо друго освен да се върна вкъщи и да чакам. Докато си събирах нещата, я попитах:
— Какво е станало с тялото на Катрин?
— Онзи стар човек, Джак… — тя ме погледна, сякаш чакаше нещо от мен.
— Да — най-после се сетих кой е той. — Той е бил духът на Джон Хадли, нали? — Направих пауза. — Поведението му по времето на кралица Елизабет I го е лишило от всичко, нали? Загубил е парите си, престижа, семейството, дори здравото си тяло.