Поразтревожих се, защото Мили не се прибра цяла нощ. Но след като не се появи, нито пък се обади и на следващия ден, направо се ядосах. Позвъних в издателството и разбрах, че Уилям Уорън не се е вясвал от сутринта, а и не е уведомил къде е. Но за него това не беше необичайно — известно е, че издателите винаги правят каквото си искат.
На втората нощ обаче бях готова да отида в полицията. В три часа след полунощ получих факс от Мили. Тя и Уилям били в Лас Вегас и след минути поемали на сватбено пътешествие. Надяваше се, че съм добре и да не я мисля. Ще ми разкаже всичко, когато се върне.
— Ха! — изсмях се на глас. — Аз ще ти разкажа всичко.
Най-после Мег и Уил бяха отново заедно, а причината бях аз.
Бях много горда от себе си заради постигнатото, но седмиците се превърнаха в месеци, а от Тависток нямаше ни вест, ни кост. Изтормозих клетата Нора до смърт — сигурна съм, че беше готова да нашари вратата ми с магически знаци и да запее, но да се отърве от мен.
Бях на път да изгубя надежда. Плачех без видима причина. Нима е по-добре да си обичал и да си загубил всичко, отколкото никога да не си обичал? Сънувах Джами, Талис, Тавей. Седях в апартамента, мислех за тях през цялото време и чаках. Но с всеки изминал ден се убеждавах, че Талис няма да цъфне на вратата.
Един следобед реших, че все пак се налага да се върна към реалния живот. Не можех да продължавам да страня от човечеството. Може би Джами ме чака пред къщата. Може би…
Напълних ваната с гореща вода, пуснах благоуханни соли и се потопих. Измих косата си с нещо, ухаещо на праскови и гарантиращо, че ще стане мека като на ангел. Внимателно обезкосмих краката си, после изплакнах косата си, излязох от ваната и наплесках тялото си с безсмислено скъп крем. Когато приключих, знаех, че дори една цветна градина не е по-благоуханна от мен, но отказвах да си дам сметка, че до мен няма мъж, който да зарови нос в шията ми и да ми каже как ухая.
Облечена само по хавлия, отворих вратата на апартамента, за да взема пощата, която ми носят всеки ден горе. Живея сама на последния етаж, асансьорът се качва дотук само за мен, а в сградата не може да влезе никой, без да се съобщи предварително. Затова ахнах, когато вратите на асансьора се отвориха.
— Извинете ме — каза мъжът в кабината на толкова правилен английски, че очевидно го бе изучавал, а не му е майчин. — Вероятно съм сбъркал етажа. Колегата ми живее на осемнадесетия, а този е…
Той млъкна, като забеляза израза на лицето ми. Беше висок над метър и осемдесет и в никакъв случай русоляв синеок западняк. Златисто-кафявата му кожа подсказваше средиземноморски произход и дълбоко се усъмних, че сме от едно и също вероизповедание.
Беше великолепен. Погледнах в тъмните му очи и почти се удавих в тях. Там видях Тависток, а когато надзърнах още по-навътре — Тали. Може би ако погледнех още по-дълбоко, щях да видя себе си. Пред мен стоеше мъжът, който бе другата ми половинка.
Той понечи да каже нещо, но не успя, защото за трети път през живота си припаднах.
Глава четиридесет и пета
— Добре ли сте? — питаше ме той.
Лежах на дивана в хола, а той седеше до мен; с мокър пешкир бършеше лицето ми и отмяташе косата ми все още влажна от банята. Оглеждаше ме, сякаш възнамеряваше да запомни завинаги всяка моя частица. Ако не бях преживяла онова, което мина през главата ми, ако не знаех кой е този мъж, щях да се изплаша. Никога не бих допуснала непознат да гали бузата и врата ми с опакото на ръката си, с палец да проследява линията на веждите и от там — на носа ми.
Но този мъж не беше непознат. Знаех всичко за него освен някои неща от този му живот — например името му и откъде е. Но подробностите нямаха значение. Този мъж е мой и е бил мой през всички векове.
Гледах го, докато ме изучаваше. Дали щеше да се сети коя съм? Дали духът на Тависток не е под повърхността?
Изведнъж сякаш излезе от унеса си.
— Простете — каза той и се поизправи. — Позволете да се представя. Казвам се Тариз… — допълни още няколко имена, но не ги чух. Звуците идваха от гърлото му, а докато седеше до мен, бедрото му докосна моето и аз усещах изговарянето на всяка сричка, когато я произнасяше. Тариз бе единственото, което исках да знам. Талис, Тавей, Тариз.
— Вие не сте добре — отбеляза загрижено той. — Да извикам лекар? — Кожата му с цвят на мед пребледня, а гласът му се сведе до шепот: — Да не би да сте бременна.
— Не — отговорих усмихната. — Никакво бебе. Не съм омъжена. Не съм сгодена. Свободна съм.
Тариз помълча и продължи да ме наблюдава съсредоточено.
— Сигурно ще ме сметнете за луд, но имам чувството, че ви познавам. Сякаш… Не съм в състояние да го опиша. Сякаш ви знам. Можете ли да ме разберете?