Той се изправи, а в очите му играеше пламъче, което много пъти бях забелязвала у Талис. Беше съвсем наясно какво имам предвид и се наслаждаваше на раздразнението ми. Хвана брадичката ми със силните си пръсти.
— Няма да те докосна, докато не си моя по закон. А след това няма да те оставя да напуснеш леглото поне шест месеца. — Целуна ме по челото. — Пък дотогава ще си в прекалено напреднала бременност, за да можеш да стигнеш далеч.
Усетих коленете ми да се подгъват. Само едно нещо исках повече от този мъж, и то бе — нашето дете.
— Облечи се, ще дойда след два часа.
Мисълта да си тръгне ми бе непоносима. Ами ако не се върне? Ако го бях сътворила във въображението си? Ако…
— За да се ожени човек в Америка, са нужни три дни. Трябва да изчакаме. Не можем…
Той ме целуна по двете бузи, както правят в Европа или на Изток.
— Ще позвъня тук-там. Няма да чакаме.
Целуна ме по врата, но не ме прегърна. Знаех, че изпитва същото като мен и ако се доближим, няма да се откъснем един от друг.
— Имаш ли още въпроси? — попита той с уста до ухото ми.
Не отговорих. Отдалечи ме и ме погледна, а аз успях само да поклатя глава. Нямах въпроси. Абсолютно никакви. Той бе мой и бях готова да го следвам до края на света.
— Тогава дай ми паспорта си. Има някои неща за уреждане.
С треперещи ръце извадих синия документ от чекмеджето на бюрото и му го подадох; наблюдавах го как го разглежда.
— Родени сме в една и съща година — отбеляза той. — В един и същи ден.
Изпращайки го, само кимнах и останах на вратата, докато пристигне асансьорът.
— Съмняваш ли се в мен? — попита той с ръка на дръжката.
— Ни най-малко. Вярвам ти. Доверявам ти се напълно.
— А обичаш ли ме? — прошепна той.
— С цялото си сърце. С цялата си душа. От началото до края на вечността.
— Да — каза той тихо, докато вратата на асансьора се затваряше. — И с мен е така. Винаги съм те обичал.
— Да — прошепнах аз. — Да.