Докато четях за кръга Марлборо, започнах да попадам на името на лейди дьо Грей. Очевидно сред тази разюздана компания лейди дьо Грей е била една от най-палавите. Тя е имала толкова много връзки с мъже, че дори била отлъчена от кръга на принца.
Била отлъчена обаче не защото е лягала с прекалено много мъже, а защото е нарушила един от кардиналните закони: никакви любовни авантюри докато не се роди наследникът. Било прието, че притежателят на огромно имение и наследствена титла трябва да е сигурен в бащинството си на първородния син. Затова след брак с някоя подходяща осемнадесетгодишна девойка съпругът я отвеждал в провинцията и полагал усилия да я забремени моментално. Веднага щом заченела, той естествено се връщал в града, за да се отдаде на забавления. След раждането на първото дете той я посещавал, за да направи второ. Щом го даряла с две деца, нейна светлост била свободна да си живее живота.
По времето на крал Едуард VII във висшето общество било задължително първите две деца да приличат на съпруга. По-нататък било въпрос на безкрайни догадки на кого приличат останалите.
Една дама разказва в мемоарите си как в деня на сватбата, точно преди да бъде въведена в обществото, майка й я посъветвала: никога не коментирай на кого приличат по-малките деца. Години по-късно въпросната дама открила, че неин баща всъщност е „чичо“ й Хари.
Очевидно Хортенс е нарушила това правило и се е отдала на любовни авантюри, преди да роди наследника. Единствената причина, която успях да открия за тази простъпка, е ширещото се мнение, че е мразела съпруга си. Тогава обаче това не се е възприемало като достатъчно извинение за нейното поведение.
Не ми се иска да призная, но докато четях тази история доста се разстроих. За съжаление трябва да отбележа, че подобно поведение ми приляга. Какво щеше да стане, ако родителите ми биха се наложили и ме омъжат за някого, когото не харесвам? Никога не съм се съобразявала с правилата на другите и знам, че ако съм нещастна, съм в състояние да извърша ужасни неща — някои не бих споделила с никого. Но дълбоко се съмнявам, че има жена на тридесет и девет години, която да не е предприела нещичко, за което би предпочела да не си спомня.
И така лейди дьо Грей била омъжена три и половина години за мъж, когото не обичала, и имала доста любовни приключения. Дали се е опитвала да намери Любовта? Дали по този начин си е отмъщавала на хората, които са я принудили да постъпи против желанията си?
Налагаше се да продължа със справките, но бе дошло времето за поредния ми сеанс с Нора, затова си събрах нещата и напуснах библиотеката.
Нора бе с онова пусто изражение в очите, което тайничко (може ли човек да има тайни от ясновидец?) ме радваше. Означаваше, че е била будна цяла нощ и се е взирала в кристалната топка или знам ли в какво, за да открие нещо за миналите ми животи. В очакване на следващата порция от разказа се опитвах да обуздая любопитството. Приличаше ми на четене на дебел роман, от който не можеш да се откъснеш. Разликата е, че нямаше как да се сгуша на дивана с чаша лимонада в ръка и да чета на воля. Откривах нещата парченце по парченце, ден след ден.
— По времето на кралица Елизабет I на теб и на този мъж са се случили много лоши неща — започна Нора.
— На мен и моята сродна душа?
— Да. И двамата сте извършили самоубийство.
— Защо?
Винаги е важно да се разбере защо. Голото съобщение, че е имало убийство, не представлява интерес. Само ако се разкажат емоциите, довели до него, това би задържало вниманието на читателите; а в моя случай — плащаше и сметките.
— Не сте си вярвали помежду си и са намесени проклятия.
— Проклятия? Все едно, когато някои говори мръсни думи?
Не се присмивах. Да се използва или не циничен език в любовните романи е въпрос от голяма важност.
Тя не отговори нищо. Наблюдаваше ме и чакаше сама да разбера.
— А… Имаш предвид онези неща, като в сицилиански филм? Или в най-долнопробните любовни романи. Някой, който предстои да бъде обесен, поставя загадка, която влияе на следващите седем поколения? За такова нещо ли ми говориш?
По изражението на лицето й разбрах, че не бе прочела няколко хиляди любовни романа като мен. Поех си въздух.
— Да не намекваш, че тези двамата точно преди да се убият, са се проклели? Нещо като: да не видиш бял ден, докато плешив син не се омъжи за коте с червеникава козина, след което, поколения по-късно се появява момиче, наречено Коте, и… — Млъкнах, защото Нора очевидно нямаше и най-бегла представа за какво говоря. — Какви са били проклятията? — попитах аз. Предугаждах отговора.