— Не се тревожи. Скоро всичко ще си дойде на мястото.
— Скоро! След три прераждания, нали така?
— Да. Разбираш ли — ти пишеш за него. За този мъж… — тя млъкна, изчаквайки да произнеса името му.
— Джами — прошепнах аз. — Джами е… моята сродна душа?
— Да. Той е като теб, нали. Силен е, но не винаги е уверен в себе си. И постоянно има нужда от теб, нали?
— Да — потвърдих аз и млъкнах, защото иначе щях да се разплача.
— Започваш да му прощаваш, че те е предал.
— Наистина ли ме е предал?
— Ти си мислиш, че го е сторил. Мислиш си, че не те е обичал както ти него, затова…
— …съм се самоубила?
— Да.
— А после и той се е самоубил?
— В същия ден и в същия час.
Никога не съм гледала на двойното самоубийство като на романтично преживяване. Почти ми се повдига от подобно нещо. Но, ако Нора не греши, бях се самоубила с мъж, когото обичам — и мразя — достатъчно, за да ми повлияе през следващите четиристотин години.
— Чакай да видим — настоях аз, — дали разбирам правилно. Обичала съм този мъж през Средните векове и той може да ме е предал или не, затова аз… Ние сме се самоубили от… Любов? Или омраза? Май бъркам тези две понятия.
Нора сви рамене — знак, че между тях няма разлика.
— И сме умрели — продължавах аз, — после са ни давали някакви шансове да оправим нещата помежду си, но не сме се справили и затова едва сега, след четиристотин години, започвам да му прощавам? Доказателството, че се отказах от реално съществуващ мъж, за да го подменя с някой само на хартия, но когото ще срещна отново чак след три прераждания? Това ли са фактите?
Нора ми се усмихна:
— Да.
— Тогава, Нора, според теб коя от нас двете е луда?
Тук и двете се разсмяхме, защото всичко звучеше абсурдно. По-вероятно бе причина за нашата раздяла със Стивън да е случка от детството ми, отколкото нещо, станало преди векове.
Всъщност, помислих си аз, приказките на Нора нямат нищо общо с мен. Просто поредният сюжет и толкоз; а аз й плащам, за да ми помогне да привършим изследователската работа, преди да го напиша.
Сбогувах се с Нора и се прибрах.
Глава шеста
На следващото утро се събудих и нещо в мен настояваше да се откажа от този сюжет и да захвана нещо друго. Например да се насоча към безопасен каубойски роман. А се налагаше да се съобразявам и с пазара. Нищо чудно моите читатели да не харесат книга за връщане в миналото. А всеки писател знае отлично, че няма как да принудиш читателката да купи нещо, което не й чете. (Не случайно подчертавам читателка, защото осемдесет на сто от книгите се купуват от жени. За колко жени, които четат книги, се сещате и за колко мъже които е невъзможно да откъснеш от футболния мач и бирата, за да ги накараш да прочетат и ред?)
Мислех си за тези неща, докато се обличах, за да отида в библиотеката. Тъй като същия ден нямах час при Нора, разполагах с много време.
Към един часа открих каквото ми трябваше. Най-добрата приятелка на лейди дьо Грей, графиня Дайън (няма никакво съвпадение, че името и на моята най-добра приятелка започва с Д — сигурна съм), няколко пъти споменава лейди дьо Грей в своите мемоари.
Още при първата пикантна информация дъхът ми почти секна. Лейди дьо Грей се оказа изключителна почитателка на операта. Толкова обичала това изкуство, че при всеки удобен случай канела в дома си Нели Мелба и Карузо. „Всички останали се преструваха, че харесват операта — пишеше лейди Дайън, — а лейди дьо Грей наистина я обожаваше. Според мен, ако бе възможно, тя би слушала «Травиата» дори в банята.“
Отпуснах се на дървения стол в читалнята и бавно си поех дъх. На четиринадесет години получих портативно радио за Коледа. Мечтаех за радио, защото по онова време исках да знам кой кой е в света на музиката. Изпитвах желание да вървя по училищните коридори, щракайки с пръсти, докато си припявам нашумелите песни — впрочем така правеха всички останали. Допускам, че е бил поредният ми опит за конформизъм.
Ала веднъж, докато се мъчех да фиксирам станцията, чух някакъв мъж да пее и се вцепених. Останах така, докато отвратителният ми по-малък брат (има ли друго определение за по-малките братя освен отвратителен?) не започна да ми се присмива и да ми обяснява, че съм се заслушала в опера.
От този ден започнах да крия любовта си към операта и класическата музика, сякаш се пазех някой да не разбере, че взимам наркотици. Научих се да сменям като светкавица станцията, която слушах, ако някой се зададеше.
Години по-късно открих, че според мнозина, ако обичаш оперна музика, си — как да го формулирам… По-интелигентен или по-изтънчен от другите. Те ми се струваха толкова глупави, колкото и онези, които и се присмиваха. А на мен просто ми допадаше музиката, гласовете, страстите в опера като „Кармен“ например. В края на краищата оперите са просто различни любовни истории, подчинени на божествена музика. За мен тя е просто друга форма на онова, което пресъздавам върху белия лист.