А сега щях да прекарам вечерта с хипнотизатор и никаква Нора не беше наблизо, за да ми забрани да направя онова, което толкова силно желаех. Ако срещнех Джами — искам да кажа, Адам, — можех да го предупредя… За какво ли можех да го предупредя; известна ми бе само датата на смъртта му, но знаех, че ще го обичам. Ако срещнех Джами, щях да го обичам, а не да го мразя, както според хората Хортенс е мразила съпруга си.
В очакване на госта аз едва следях какво ми разказваше Мили, а то бе за договори и пари — неща за които всички писатели говорят. Постоянно поглеждах към вратата и непрекъснато ми се причуваха звънци.
Най-после той и други три жени пристигнаха. Само аз си знам как сдържах вълнението си и почти не хапнах. Струваше ми се, че вечерята продължава безконечно, и едва не изкрещях, когато най-после станахме от масата.
За да съм по-кратка, въздържам се да изложа тезата си, че жителите на Ню Йорк и Тексас са еднакви; отличава ги само акцентът; затова именно се ненавиждат взаимно.
Нора ми бе казала, че за да те хипнотизират, е достатъчно да искаш да се потопиш. Докато хипнотизаторът на Мили най-сетне се накани, аз вече отчаяно исках да видя Джами.
Изтегнах се върху викторианското кресло в хола на Мили, а мъжът, обут в джинси и каубойски ботуши, попита:
— Има ли някой специален живот, в който искате да се върнете?
От закачливите пламъчета в очите му долових, че е обещал да запази някаква тайна, но не може да се въздържи да не ми даде знак да го разбера. Сладката, добронамерена, доверчива Мили понякога приказва прекалено много.
— Има… — Поех дълбоко въздух и събрах смелост. — Има един мъж, когото желая да видя.
— Ааа… — започна той по онзи самодоволен, всезнаещ и отвратителен начин, характерен за мъжете. Те всички са убедени, че жените искат от живота единствено мъж. Предполагам, можем да им докажем, че грешат — просто ще управляваме света без тях, но тогава светът ще е пълен с дебели, космати жени — на кого ли ще се хареса?
Държах си устата затворена, докато се отпусках назад в креслото, и си мислех колко силно желая да го видя. Исках да видя Джами. Исках да видя истинския Тависток.
Докато гласът на мъжа ме пренасяше в друг свят, си мислех, че искам да видя… да видя… Тали.
Глава девета
Усещането как напускам тялото си и се рея наоколо бе великолепно. Чела съм доста за отделянето на душата от тялото, но темата никога не ме е привличала. А сега се чувствах чудесно. Никакви грижи, никаква болка, никакъв гняв; сякаш плувах във въздуха.
Сепнах се, когато изведнъж се появи ярка светлина и аз се озовах в спалня, извадена сякаш от мой роман. Или може би от някой мой сън. Бе обзаведена с най-изящните образци на английския провинциален стил: огромно легло с балдахин от плътна зелена коприна, стените облепени с тапети — всъщност ръчно изработени китайски рисунки — и мебели нови-антики; нови за времето, в което бях попаднала, но антики за там, откъдето идвах.
Погледнах надолу, защото се реех в един от ъглите на тавана и сякаш бях без тяло. Бях нещо като енергия. Реших, че колкото по-малко разсъждавам, толкова по-добре. Представяй си, че гледаш филм, насърчавах се аз. Не си луда, просто гледаш филм.
В стаята имаше трима души — всичките с гръб към мен. Едната бе прислужница с хубава черна рокля и бяла престилка. Тя мълчаливо и сръчно помагаше на жената, седнала пред голямото огледало, да облече сутрешната роба — одеянието, което дамите от времето на крал Едуард VII слагали в началото на деня, след което се преобличали още пет-шест пъти.
Вдясно от мен стоеше петнадесетинагодишно девойче с дълги кестеняви коси, разпуснати по раменете, облечено в сладка рокличка, подходяща за малко момиченце. Наистина бе приятно да съзреш девойка в нещо по-различно от черни кожи и високи токове.
Исках да видя колкото се може повече. Исках да попия всичко, все едно че се потапях във вана с топла благоуханна вода.
Но докато наблюдавах сцената и се стараех да я запомня, за да я използвам в следващата си книга, жената пред огледалото се обърна и погледна право в мен. Мисля, че не ме видя, защото самата аз сякаш не се виждах, но тя определено усещаше нещо.
Не смеех да си поема дъх. Тя се взираше към мен, а аз към нея. Можете ли да си представите как ще се чувствате, ако се видите в друго време? Ще бъдете изпълнен с любопитство, нали?
Аз бях.
От прочетените книги за кръга Марлборо, знаех че лейди дьо Грей е била голяма красавица. Но това означаваше, че е била красавица в сравнение с другите светски дами. А каква е била в сравнение с някоя продавачка, която би пожънала небивал успех, ако по времето на Едуард VII е имало топманекенки или изгряващи кинозвезди?