Като цяло бях разочарована от „себе си“. Още от дете не харесвам външния си вид. Толкова съм руса, почти безцветна, затова независимо от бурните протести на мама, започнах да се гримирам още от дванадесетгодишна. Постепенно увеличавах грима, докато стигнах дотам, че предпочитах да ме видят гола, отколкото без три цвята сенки, очна линия и много аркансил. Виждах, че „моите“ мигли са потъмнени и устните на тази жена бяха леко розови, но за мен лицето й си оставаше безцветно.
Както и да е, помислих си, това не ме засяга. Аз съм наблюдател, нищо друго.
— Катрин? — чух да се обажда момичето. — Добре ли си?
— Да — прошепна жената, която може би всъщност бях аз и която продължаваше да се взира към мястото, където се намирах; знаех, че много силно усеща присъствието ми.
Къде ли е Джами, чудех се, защото преди всичко исках да видя него. Нищо лошо да се зърна, но вече ми се искаше тя да излезе от стаята и да отиде при него.
Никой обаче не се готвеше да стори подобно нещо. Прислужничката се взираше в Катрин — мислех, че се казва Хортенс, момичето също гледаше към нея, а Катрин гледаше към мен, но не можеше да ме види.
В следващия момент се случиха едновременно няколко неща. В главата ми сякаш искаха да нахлуят някакви други хора. Първо различих гласа на тексаския хипнотизатор да ме призовава да се върна.
— Тя наистина е потънала дълбоко — чух го да казва. — Хейдън! Хейдън! Чуваш ли ме? Мили, защо не опиташ да я извикаш обратно?
После сладкият глас на Мили ме увещаваше да се върна, но долових и нещо, което ми даваше да разбера, че тя иска да постъпя така, че да съм щастлива. Ако Дариа ме бе викнала, за нула време щях да се върна в онзи тексаски хол. Дариа щеше да настоява: „Къде са страниците, които чакам?“, и ако това не беше дало резултат, щеше да продължи: „Хейдън, какво ще кажеш за нов договор?“, което със сигурност щеше да ме дръпне обратно.
Но вместо това чувах гласа на Мили и не изпитах никаква потребност да се завърна незабавно. Бях дошла да видя Джами и възнамерявах да го сторя.
В момента, когато Мили и тексасецът ми заговориха, усетих странно подръпване от русата жена — тя продължаваше да ме гледа. Чувствах, че жената ме моли да й помогна. Сякаш ми казваше, че има нужда от мен.
И още нещо. Отне ми известно време да разбера какво точно изпитвам, но накрая разбрах — тя се страхуваше от нещо или някого.
О, Боже, само това не. Не ме изправяй пред човек, който се нуждае от помощ и в същото време се страхува. На подобна комбинация не мога да устоя. Защото колкото и да се старя да си придавам вид на силна и рязка, не съм в състояние да се сдържа пред вида на някой онеправдан. Колко нови, подплашени авторки бях взимала под крилото си и подритвах по задника, докато не се решат да поискат от издателя си по-голям хонорар или по-шумна реклама! (Веднъж Дариа ми се ядоса не на шега, защото направих същото и с нейна авторка. Затова сега превъзпитавам само авторки на други издателства — за голяма радост на симпатичния ми мил издател Уилям Уорън.)
Както и да е; усещах, че тази жена се нуждае от мен и се оставих да се понеса към нея. В края на краищата щеше да е страхотно за романите ми да видя отблизо какво се върти в главата на истинска представителка от времето на Едуард VII.
Насочих се към нея: тя ме придърпваше, а гласът на Мили отслабваше.
И тогава се случи!
Доколкото мога да го опиша, съзнанието ми се сля с нейното и през първите няколко секунди беше божествено. Докато прониквах в мислите на жената и срещах правила и още правила на поведение, които витаеха там, се чудех дали Нора изпитва същото. Имаше правила за обличането и правила за поведението, имена на хора и тяхното място в обществото и още много информация, напълно излишна за днешно време. Всичко в съзнанието на тази жена бе изключително порядъчно и това ме накара да се усмихна доста самодоволно.
Но после усетих страха. Жената се страхуваше от нещо, а аз нямах понятие какво е то.
Възнамерявах да я напусна. Честно. Ала колкото и трудно да е да си го представи човек, в един миг продължавах да съм аз, попаднала в главата на друга жена, а в следващия тя се оттегли. Продължаваше да е там, усещах я, но сега аз излязох на преден план. Сякаш капитанът на кораба се бе отдръпнал и поверил управлението на помощника си.
„Не!“ — успях да изрека чрез устата на жената, след което затворих „очите й“ и се постарах да се измъкна. Виках с мисълта си Мили, но тя не отговаряше. Нямах никаква представа как мога да се измъкна, както и не разбирах как съм попаднала там.
Със сигурност знаех единствено, че съм го загазила.