Отворих очи. Стоях пред огледало, облечена в рокля с цвят на праскова и украсена с финтифлюшки.
Мигом проумях от какво е починала лейди дьо Грей. Изпитвах такава болка в диафрагмата, че не можех да дишам. Причерня ми пред очите, притиснах ръце към стомаха си и усетих, че коленете ми се подгъват.
— Милейди! — чух някой да извиква точно преди да припадна.
Сложиха под носа ми шишенце с нещо парливо — вероятно амонячна сол — и се съвзех. Сега, помислих си, ако съм истинска героиня, ще скоча и ще изнеса лекция за предимствата на съвременната медицина. В следващия миг обаче си дадох сметка, че не съм наясно какво точно ще направи лекар, завършил „Харвард“ през 1994 година, за да свести дама, припаднала от прекалено стегнат корсет.
Е, добре. Съвзех се, но заради пристегнатия си кръст и талията, на която би ми завидяла и мравка, се отказах от правото на възражение. Всъщност бе твърде приятно наоколо да се суетят двете жени и благият сивокос мъж. Когато човек живее сам като мен, колчем се разболея, получавам нежни грижи единствено от момчето за доставки по домовете, което ми донася плик с портокали и книжни салфетки. На този фон сегашното внимание бе доста приятно.
— Ето — започна мъжът с типичната мъжка интонация. Има неща, които не се променят и след век. — Мисля, че вече си по-добре. Вие, дамите, наистина прекалявате понякога с пристягането. — И се обърна към прислужничката. — Следващия път не я стягай толкова, за да може да диша.
Прислужничката измърмори едно: „Да, сър“, но виждах, че го прави единствено за да го успокои. Като си помисля само, мъжете си въобразяват, че е имало времена, когато жените наистина са им се подчинявали.
— Добре ли си? — понита младата девойка от другата ми страна. Тя се надвеси над мен и хвана ръката ми със загрижен поглед, сякаш се страхуваше, че ще умра.
— Малко дезориентирана — успях да продумам и се опитах да се надигна от тапицирания с брокат диван.
— Всичко е наред — констатира докторът, докато потупваше ръката ми, сякаш бях четиригодишна. — Причината за този припадък може да е и друга — завърши той с многозначителни пламъчета в очите.
Знаех, че няма предвид пътуване във времето, затова му се усмихнах — както се надявах — подобаващо за една дама. Последното нещо, което исках да узная за епохата на Едуард VII, бе как се е извършвал гинекологичен преглед.
Усмивката ми вероятно го задоволи, защото той се надигна, започна да рови из украсената с монограм лекарска чанта, а преди да излезе от стаята ми даде задължителните съвети за отдих и диета. Също като моя лекар в Ню Йорк, помислих си аз, с тази разлика, че и Ню Йорк трябва да го посетя в кабинета му и ще ми вземе повече пари.
През цялото време прислужничката симулираше заетост: прибираше дрехи в гардероба, подреждаше сребърните четки за коса върху тоалетката, а всъщност съвсем очевидно умираше от любопитство да разбере защо съм припаднала. Това ми подсказа, че лейди дьо Грей не припада често. Което пък за мен означаваше, че е била достатъчно жилава да се научи как да диша, заклещена в желязното менгеме.
Повторно се опитах да седна, но не беше лесно — нещото под роклята ме опасваше от под гърдите до бедрата и бе еластично почти колкото водолазните костюми от романите на Жюл Верн.
— Остави ни — нареди с нужната тежест момичето на прислужничката.
Тутакси се оказахме сами в стаята с девойката, която ме гледаше изпитателно. Е, Хейдън, а сега?
— Какво е станало? — попита тя. — Променила си се.
— Нима? — възкликнах аз и пак се отпуснах на дивана, притваряйки очи така, че да не може да види погледа ми. Имах нужда известно време да бъда сама, за да успея да се ориентирам. Опитвах се крадешком да огледам пищната стая. Лъснати до блясък сребърни предмети бяха подредени на най-различни места. Висока витрина в единия ъгъл бе отрупана с изработени от Фаберже украшения. Сред тях зърнах зелената нефритена маймунка, описана в книгата.
Потреперих при спомена за спалнята ми в Ню Йорк: потънала в прах тоалетка, постоянно свличащи се от полицата списания за дома, в ъгъла кашон, натъпкан с дрехи, които от месеци възнамерявах да изпратя на сестра си.
— Катрин? — обади се девойката. — Добре ли си?
Обърнах се и я дарих с нещо, което се надявах да прилича на изнурена усмивка. По-добре бе да приключа с това още сега. В момента, когато проговоря, тя щеше да разбере, че съм самозванка.
— Не се чувствам добре — фактически се чух за първи път. Говорех с английско произношение.
Мога да ви уверя, че бях във възторг: та аз звучах като лейди Даяна.
Тя приседна в края на дивана и ме погледна строго.