— Ако ме предадеш, ще… ще… Не знам какво ще направя с теб, но не бива да престъпваш обещанието си.
Може би беше онази, другата моя същност, по-страхливата, но при тези нейни думи ме побиха леки тръпки. Припомних си, че лейди дьо Грей бе „изчезнала“ от лицето на земята и тялото й така и не бе намерено. Някой е бил недоброжелателен към нея. Да не би снаха й, според която обещание не биваше да се престъпва?
Единствената мисъл в главата ми бе, че искам да видя Джами. Имах потребност да му кажа, че го обичам, да го уверя, че не го мразя и че си принадлежим. Исках да го предупредя; исках да…
— Къде е съпругът ми? — попитах Елън. — И имаме ли гости в момента?
Мяркаха ми се образите на Джени Чърчил и на херцогинята на Девъншир. А може би дори на краля?
От резкия начин, но който Елън си пое дъх, разбрах че нямаме гости. Тя изглеждаше шокирана. Все така се случва, помислих си аз. Постоянно шокирам хората.
— Никой не идва тук след онази случка.
Исках да попитам какво се е случило, но погледът в очите й ми подсказа, че не бива. Или може би Катрин ме възпираше да попитам? Колко много неща не знаех за Елън. Защото трябва аз да й осигуря съпруг? Не беше ли задължение на брат й? А от друга страна — според прочетеното, — лейди дьо Грей можеше да избере най-добрия за леглото съпруг, защото бе лягала с мнозина.
Докоснах с ръка челото си и се постарах да изиграя добре сценката готвя-се-да-умирам.
— Съжалявам, Елън, но напоследък ми се губят доста неща. А и знаеш колко сърдит ми беше Тавей. Ако ми кажеш къде е, ще отида и ще поговорим за съпруга ти.
Елън ме погледна с присвити очи.
— Там, където е винаги по това време на деня. Знаеш къде да го намериш.
— Да, да. Разбира се. Ще отида да го потърся.
С доста усилия успях да се надигна от дивана и се отправих към вратата, но ужасът в гласа на Елън ме спря.
— Не възнамеряваш да излезеш облечена така, нали?
— Боже, къде ми е акълът — подхвърлих колкото се може по-небрежно. — Къде са ми джинсите и пуловера?
Елън не се засмя; тя май не се смееше много.
— Ще извикам прислужницата ти — обяви тя и напусна стаята.
Бях й благодарна, тъй като и хабер си нямах как се казва момичето.
Прислужничката влезе и без да ми зададе никакъв въпрос какво възнамерявам да облека, започна да ме разсъблича и облича, без да си разменим думичка. Бих могла да свикна с подобно поведение, мислех си аз, докато протягах ръце и я оставих да ми навлече великолепна бледозелена муселинена рокля.
Освободена от задачата за дрехите, разполагах с време да се съсредоточа върху целта си. Нямах понятие колко ще се задържа тук. В края на краищата всъщност не бях тук; само временно обитавах тялото на друга жена. Всеки миг можех да бъда призована обратно от хипнотизатора на Мили. Трябваше да установя контакт със сродната си душа, да залича продължилата векове омраза, да се върна вкъщи и да открия истинския Джами.
Ако не успея, ще прекарам този живот сама, както и следващия, и ще се срещна с Джами едва в третия.
Вече облечена подходящо, тръгнах да търся тоалетна, като се молех да не съм попаднала в къща с емайлирани гърнета под леглата. Озовах се в хубаво помещение — в тоалетната имаше дори течаща вода. После доста продължително оправях дрехите си, а не беше никак лесно, като се има предвид колко ката бяха.
Най-после се нагласих и тръгнах. Единствената ми мисъл беше за ядене. Доколкото бях отсядала в провинциални английски хотели, знаех че сервирането е в строго определени часове и пропуснеш ли някое, просто нямаш късмет и се налага да чакаш следващото.
Около час изследвах къщата. Беше огромна, а помещенията пълни с изящни предмети. По стените висяха картини от Реноар, Рубенс, Гейнсбъро и твърде много от Джон Сингър Сарджънт. Килимите така добре подхождаха по размер на всяка стая, че без съмнение са били поръчвани в Индия. Всяка мебел бе произведение на изкуството.
Особено много ми хареса, че от къщата лъха живот; личеше, че е обитавана, а не като музей. В рамката на портрет от петнадесети век бяха втъкнати покани. Нови, тапицирани с копринен брокат мебели, стояха в съседство със стол, който се готвеше да се разпадне. Ботуши, палта и бастуни бяха разхвърляни небрежно, но стояха така артистично, че някой съвременен дизайнер трябваше да се труди дни наред, за да придаде подобна непринуденост.
Излязох да разгледам парка. Бях примряла от глад, тъй като не бях яла от часове, а корсетът не позволяваше на кръвта да достигне краката ми. Нищо чудно, че жените от времето на Едуард VII не са участвали в маратони, помислих си аз, когато започнах бавно да обхождам алеите.