Растителността беше божествена; всяко дърво, всеки храст беше подкастрен така, че да изглежда сякаш сам беше израснал такъв. Из къщата зърнах прислужници, но те изчезваха в мига на появяването ми. Тук бе по-различно. Имаше неколцина мъже с колички и огромни градинарски ножици. Носеха плътни панталони и ризи е навити до лактите ръкави, така че се виждаха силните им ръце.
Обожавам мъже, които се занимават с физически труд. Знам, че това издава произхода ми, а сега, когато съм писателка и следователно „интелектуалка“ (като изключим литературните критици, разбира се, които далеч не са на същото мнение), следва да ми харесват мъже в костюм и с вратовръзка. Нищо чудно да страдам от параноя или да е плод на богатото ми въображение, но непрекъснато се чудя дали искам да попадна на самотен остров с най-добрия адвокат на света или със строителен предприемач. Обичам мъжете да са полезни.
Е, добре, обичам и мускули. Не обаче натрупани от бегачите на дълги разстояния или в гимнастически салон. Харесвам мъже със силни ръце; силни, защото през по-голямата част от живота си е въртял инструмент. Гледката на мъж, който с един замах забива двадесетина пирона наведнъж, може да ми подкоси краката. Мъж без риза с торба цимент на рамо, който изкачва стълба, предизвиква така желанието ми, че трябва да приседна.
В къщата прислужниците страняха от мен, сякаш съм заразно болна, ала начинът, по който тези добре сложени мъже в градината ми се усмихваха и оправяха косите си, когато минавах край тях, ми подсказа как лейди дьо Грей може да си е спечелила лошата репутация. Надявах се, че тя — аз — не е имала любовна авантюра с някой градинар. Дариа би се разочаровала от мен. Всеки знае, че героят трябва да има благородническа титла. Ако всички херцози от романите са живели някога, днес щяхме да сме със синя кръв. Само херцозите на Барбара Картланд са достатъчни да населят малка държава.
Не можех да се спра да наблюдавам как тези мъже работят в градината. Никой не бе особено привлекателен, но мнозина бяха доста добре сложени. Докато се разхождах, започна да ми харесва усещането, че талията ми е толкова тънка. А и бюстът на лейди дьо Грей не беше лош. Като цяло тя бе доста мършава и нищо чудно, защото очевидно не се хранеше, но фигурата й явно минаваше за хубава.
Надявах се тези мисли да я извадят от убежището й, за да успея да събера някаква информация за живота й, но тя продължи да се крие и аз усещах страха й.
Паркът беше възхитителен, целият потънал в цвят. Разхождах се по пътечки през тревни площи или осеяни с цветя от двете страни; прекосих поляни, озовавах се до езерца с водни лилии. Имаше скулптури и живи плетове, дървета и разцъфнали храсти. Докато се разхождах, започнах да съчинявам истории, които може да се случат в подобен парк. Благородна, но бедна девойка се омъжва за възрастен мъж, за да спаси честта на разореното си семейство. В един такъв парк среща красавец, но те не могат да си принадлежат…
Спрях, защото срещу мен вървеше най-страхотният мъж, когото съм виждала. Не като онзи с хлътналите бузи, почти идеален американски тип, а мъж, който излъчваше страст. Да го наблюдаваш бе равностойно да седиш в подножието на действащ вулкан: знаеш на какво е способен, но ще го направи ли сега? Вървиш към кратера и се отдалечаваш от безопасността, а сърцето ти лудо бие.
Така ми въздейства този мъж, докато се приближаваше към мен: караше сърцето ми да бие все по-лудо при всяка следваща крачка. Не ме видя или не се заинтересува от мен — просто не вдигна очи от количката, която буташе.
Беше тъмен: тъмни коси, тъмна кожа по рождение, а не придобит загар, тъмни мигли. Силните му челюсти и квадратната брадичка бяха тъмни от наболата брада. Мускулите така се движеха под дрехите, че ми стана горещо.
Както винаги в съзнанието ми изплуваха делови въпроси и си помислих: това е мъжът, когото искам върху корицата на следващата си книга. Не! Това е мъжът, когото искам в следващия си живот.
Пристъпвайки към него, чух вътре в себе си лейди дьо Грей да казва: „Не! Не!“ Може би градинарите не са подходящи за една дама. Но аз идвах от равноправова държава и век.
— Здравейте — поздравих, усмихната приветливо.
Отмина, без да ме погледне. Не се ли предполага, че някогашните градинари трябва да се чувстват особено поласкани, ако ги заговори господарката на имението?
— Здравейте — повторих, но по-високо.
Вътре в мен Катрин бе обезумяла. „Не!“ — крещеше тя и разбрах, че този мъж й вдъхва смъртен страх. Тя беше изчезнала, може би е била убита; да не би това да е кандидат-убиецът?