Доколкото бе възможно, се опитах да потисна покорилата ме страст и обърнах глава назад към парка. В края на краищата и аз имам своята гордост. След като не се интересува от мен, не ме засяга кой…
— Ох! — извиках, усещайки остра болка в краката. Обърнах се и видях гърба на мъжа — буташе пълната количка, която току-що ме бе ударила. Отдалечаваше се по пътечката; мускулите му бяха напрегнати. Носеше мръсна бяла риза, широк кожен колан и плътни вълнени панталони. В гръб приличаше на Лорънс Оливие, когато на тридесет и три изигра Хийтклиф.
Минавайки край мен с количката, той удари крака ми и не само ме заболя, но върху хубавата ми и без съмнение скъпа рокля бе останала черна следа.
Може да е глупаво, но смятам, че ако някой те удари, трябва да се извини. А този мъж продължи невъзмутимо пътя си. Все пак спря на около три метра. Обърнах се към него:
— Не забелязахте ли, че ме ударихте?
Стараех се да съм любезна, но той дори не ме погледна, и хвана отново дръжките на количката.
Наведох се напред и приближих лицето си до неговото, независимо, а сърцето ми биеше лудо. Нямаше право да ми причинява болка само защото беше страхотен. А може би глух? Какъвто и да беше, почувствах, че съм готова да му простя.
— Не забелязахте ли?
Той изобщо не реагира — не ме погледна, не трепна от звука на гласа ми. Застанала така близо съобразих, че не е стопроцентов англичанин. Предположих, че има средиземноморска кръв, тъй като кожата, очите и косата му бяха тъмни. Може би не знаеше английски?
— Не забелязахте ли, че…
И този път не ме погледна. Отказах се и промърморих: „По дяволите!“ Исках да си тръгна. Какво ме засягаше дали знае английски или не? Имах по-важни дела, а не да се захласвам по някакъв градинар.
Но докато се обръщах, той — дори сега ми е трудно да повярвам, че го стори — изтърси съдържанието на количката върху краката ми! В краката ми, върху воланите на елегантната ми рокля.
Стоях и гледах мръсотията върху себе си. Досещате се, разбира се, какво бе съдържанието на количката. Животински изпражнения. Какво друго? Само че не хубави, американски, приготвени за тор изпражнения в спретнати найлонови торбички, купени от магазина. Тези не бяха преработени, за да се отстранят буболечките и миризмата им. Те бяха събрани от оборите и оставени на купчина, за да „узреят“. „Узряваха“ сега около мен.
— Вижте какво направихте — успях да проговоря накрая. — Погледнете роклята ми.
Мъжът стоеше и ме наблюдаваше. Личеше си, че не е глух, а дори и да не знаеше английски, нямаше значение, защото изпражненията са си изпражнения на всеки език. Пламъчета играеха в тъмните му очи и нещо като едва забележима усмивка се появи на устните му.
Беше го направил нарочно! Знаех го със сигурност, така както знаех… Е, по-добре да не се впускам в тази посока, защото напоследък не съм особено сигурна в доста неща. Значи ставаше въпрос за установяване на контакт чрез враждебни действия. Той е някакъв чужденец, току-що слязъл от кораба, и няма представа, че аз съм господарката на имението, следователно трябва да се отнася към мен с уважение. По вида му съдех, че в страната, от която идва, всяка жена извън харема може да бъде малтретирана от представителите на мъжкия пол. Той явно си въобразяваше, че благодарение на външния вид всичко му е позволено.
Продължаваше да стои насреща ми и да мълчи. Реших да изоставя добрия тон. Хич не ми пукаше, че това е Англия от времето на Едуард VII, а аз съм лейди Не-знам-коя-си. Хвърлих бърз поглед наоколо, за да се убедя, че няма кой друг да ме чуе, и започнах словесния си поток. Наговорих му какво мисля за него. Изстрелях думи, които бях чувала във филмите по кабелната телевизия, но никога не бях произнасяла.
От факта, че очите му загубиха блясъка си, се досетих, че знае английски. Също така съм сигурна, че не разбра всички мои думи. Готова съм да се обзаложа, че единствената дума, която до този момент бе чувал от жените, е била „Да.“
Най-после реших, че съм казала достатъчно за поведението и предците му, и завърших с кратък урок по демокрация:
— Сега ти си в Англия и тази страна е почти толкова свободна, колкото и Америка. Не можеш да се отнасяш с жените както ти скимне.
Дори на мен това последното ми прозвуча малко неубедително, но бях безкрайно слаба от глад и умора.
Ако трябва да съм откровена, идеше ми да заплача. Бях гладна, сама, не само в непозната страна, но и в друго време, и исках да съм у дома. Къде беше Джами? Къде беше моят красив Джами, за когото бях писала толкова много и когото обичах от векове? Защо не бе тук да ме спаси? Всички мои книжни герои идват навреме, за да спасят героинята, щом се нуждае от помощта им.