В мига, преди устните му да докоснат моите, се сетих за думите на Нора: „Ако се случи да го целунеш, ще бъде като сливане на две души.“ Не помня в отговор на какъв въпрос ги каза, но го запомних.
Когато устните му докоснаха моите, не знам дали беше сливане на души или не, но никога не бях се чувствала така с друг мъж. Сякаш целувката не беше само докосване на устните ни; имах чувството, че телата ни се опитват да се слеят. Исках да потъна в него, да се слея с него по начин, който не е толкова физически по своята същност, а… а…
О, какво ме е грижа как го описвам? Само мога да кажа, че докато той ме целуваше, просто се загубих в него. Не бях аз или Катрин, или някой друг; бях част от него.
Краката ми се огънаха и ние потекохме към леглото. „Потекохме“, защото имах усещането, че съм от живак, а не от кости и плът. Той се свлече заедно с мен и се озова отгоре ми с плътно прилепнали устни към моите.
Много пъти съм се сблъсквала с похот. Доста мъже са ме вдъхновявали да… да правя такива неща в леглото, които са си моя работа, но този мъж ме караше да се чувствам както никога досега. Обзе ме желание, каквото не съм подозирала, че съществува; завладя ме така пълно, че изчезнаха всякакви други мисли и чувства. Усещах само него. Нито друго.
Трябваше да го имам. Исках го толкова близо до себе си, колкото физически беше възможно. И осъзнах, че не изпитвам просто сексуално желание. Исках този мъж да влезе целият в мен; исках цялата да съм в него.
Нямам думи да опиша какво изпитвах към него. Може би и той изпитваше същото, защото целуваше шията ми така, сякаш ако не го прави, ще умре. Отпуснах глава назад и единствената дума, която повтарях, беше „да“. „Да“ на всичко, което пожелае. „Да“ на всичко, което можех да му дам или сторя за него.
Ръката му бе върху гърдите ми; моите ръце бяха върху неговите, по гърба му, в косата му — навсякъде, където можех да го докосна. Никога през живота си не бях желала по-силно мъж.
Поставих ръка между краката му и там не открих нищо. О, той си имаше цялото полагаемо се оборудване, но в момента то просто не функционираше. Или поне не функционираше при моя допир.
Щом го докоснах, той се отдръпна и покри лицето си с ръце, за да не видя мъката му. Цялото ми тяло трепереше, а аз се чувствах напълно загубена без него. Може би трябваше да се опитам да го утеша, но в този момент мислех единствено за себе си.
— Само когато си с мен ли се получава така? — прошепнах аз. — Само с мен ли?
— Да.
Думата се изтръгна някъде дълбоко от него и знаех, че признанието му причинява болка.
Погледнах го и не можех да повярвам, че той „не може“ или че трябва да спрем. Исках да го докосвам. Всъщност исках да сваля всичките му дрехи и да изближа целия цвят от кожата му.
— Тавей — пророних аз и се изтърколих към него, като сложих устни на гърдите му, там, където ризата му се бе разкопчала. Усещах ударите на сърцето му; усещах топлата тъмна кожа; усещах…
Той ме отблъсна и ме изгледа подигравателно.
— Не виждаш ли, че не те желая? Никога не съм те желал. Ти не ме привличаш.
Споменах, че съм твърде горда. Думите му ме нараниха, но не направих нищо да се защитя. Стоях и треперех от желание да се любим. Усещах, че тялото ми гори, сякаш треска ме тресе, и макар да ми говореше отвратителни неща, достатъчно беше само да ми подаде ръка, и аз щях да я поема.
— Можем да… — не се предавах аз, а тялото ми копнееше за неговото, докато посягах с ръка да го докосна. — Ако опитаме…
Той стана от леглото. Надвеси се над мен — очите му бяха пълни с присмех — и каза подигравателно:
— Катрин, ожених се заради парите ти. Използвах ги да сложа покрив на къщата си, да напълня обора с коне. Сега искам да се сдобия с няколко сина, а не мога да ги получа от теб. Ще говоря с адвокатите си утре и ще сложа край на тази женитба-фарс. — И ме дари с още един презрителен поглед: — Повече никога не опитвай подобно нещо. Няма никакъв резултат, а такова поведение само те унизява.
Напусна стаята и затвори вратата.
Бях направо потресена, за да мога да разсъждавам. Да дойда на себе си след срещата с него бе все едно да се възстановя след двуседмичен грип. Чувствах се слаба, беззащитна, уморена, а някъде вътре в мен лейди дьо Грей нареждаше: „Казах ти, че ще стане така. Казах ти.“
Може и да ме е предупредила, може би трябваше да се вслушам в съвета й, но смятах, че всичко е ужасно несправедливо. Не бях сторила нищо нередно. Аз, искам да кажа, Катрин — само беше написала няколко пикантни писма и доколкото се познавах — познавах нея, — беше го сторила, за да привлече вниманието му. И тя ли бе толкова увлечена по него, колкото и аз? При тази мисъл усетих как духът й се свива. Тя го обичаше извънредно много. И което бе по-лошото — същото важеше и за мен. Не се съмнявах, че ако се върне, ще се отпусна на леглото и ще го приема с отворени обятия.