— Не е важно защо си ги писала, нито пък кой ги е изпратил. Важното е, че е сторено. За мен е въпрос на чест да се разведа с теб.
Продължавах да ям. Само ако можех да опиша как се чувствах в негово присъствие. Неговите приказки ми се струваха най-долното, най-мръсното нещо, което някога бях чувала. Никой от моите герои не се държи така. При моите герои, след дълги години брак, героинята го е дарила с три деца и чака четвърто. Ненавиждах го, но същевременно исках да бъда с него. В него имаше нещо, което ме изпълваше. Не че ме правеше щастлива; далеч не беше така. Но когато бях до него, имах чувството, че да, тук ми е мястото. Как можеше да иска да ме отпрати?
— Никога не съм обичала друг — чух се да прошепвам нежно. — Никога в живота си не съм обичала някого, както обичам теб.
— Да — съгласи се той. — Знам.
— Тогава защо постъпваш така с мен? — Стараех се да не се разплача. Не исках!
— Не сме подходящи един за друг. Има нещо сбъркано между нас.
— Не се ожени за мен само заради парите ми, нали?
— Разбира се, че не! — сряза ме той гневно, сякаш аз го бях измислила.
— Но ти каза…
— Ти каза, че си се любила с всички мъже в Англия! Как можа да сториш това с мен, Катрин? Как? Бяхме се разбрали, че е по-добре да се разведем без много шум, но ти написа проклетите писма. Господи! Защо някой не ти отнеме перото? Не съм виждал друг да съчинява такива лъжи, когато е с перо в ръка.
— Може би трябва да пиша романи.
— Непрекъснато си настроена да се шегуваш. Само че на мен ми омръзна. Този път прекали. Утре е шести, а на десети трябва да отида до Лондон. Тогава…
Сепнах се. Защо не се бях сетила да погледна в някой календар коя дата сме днес?
— Шести кой?
— Юни, разбира се. Искаш ли да те осведомя и за годината — полюбопитства той високомерно.
— Няма да ходиш до Лондон — обявих аз тихичко. — На осми юни ти и аз ще загинем заедно. Или поне аз ще загина. Тялото ми никога няма да бъде открито.
За миг той ме погледна изпитателно. След това отметна глава и се разсмя:
— Катрин, наистина ще ми липсваш с твоите истории. Наистина ще ми липсват. Твърде много ме забавляваше през всичките тези години.
Първоначалният ми импулс бе да го увещавам да ме послуша, но вътре в мен лейди дьо Грей ме уверяваше, че е опитала всичко, за да го накара да я чуе, ала той все отказвал. След като бях писала писма, в които твърдях, че съм се любила с повечето мъже в Лондон, докато всъщност бях девствена, нямаше как да се кандидатирам за титлата най-честен човек.
Докато разсъждавах върху това, той сложи лакти на масата и се взря в мен.
— Добре, разкажи ми. Знаеш, че никога не съм устоявал на твоите истории.
Пооперих се, като го чух. Мъж, който не може да устои на моите истории? Стивън ме слушаше възпитано, но никога истински не му допадаха разказите ми за рицари на коне, втурнали се да спасяват благородни дами — или обратното, както беше в повечето от моите романи.
Разказах му всичко: че сме сродни души, и му обясних какво означава. Признах му, че съм дух от бъдещето в тялото на съпругата му и че трябва да променя омразата и гнева, натрупани помежду ни, за да съм щастлива в живота си през 1994 година.
Слушаше, сякаш има достатъчно опит в подобни истории, и когато приключих, леко вдигна вежди.
— Трябва да призная, че тази бе една от най-добрите. Наистина — защо не ги записваш? Може и да има публика, която да ги харесва. А сега, ако ме извиниш, трябва да си лягам.
Скочих и сграбчих ръката му.
— Всичко е истина. След три дни някой ще ни убие.
— Така ли? И кой иска да ни убие?
— Не знам… Сестра ти отчаяно търси съпруг, а една отвратителна старица се мотае по коридорите и твърди, че й принадлежиш.
Челюстта му се стегна.
— Малката ми сестра е убийца? И доколкото разбирам смяташ, че Айа, старата ми дойка, също е такава? На нея не й харесват лъжите ти по мой адрес. Не можеш да я виниш.
— Трябва да ме послушаш. Трябва…
— Да? Какво трябва? Да живеем като мъж и жена? — Той дръпна ръката си. — Убеди се, че е невъзможно.
Разбеснях се.
— Да, уверих се, че трябва да страдам заради твоята неспособност.
От косия му поглед разбрах, че отново съм прекалила. Дали нашата кончина беше убийство или самоубийство? Дали ме е убил, а после се е самоубил? И ако беше така, какво е станало с тялото на лейди дьо Грей?
Той напусна стаята.
Останала сама, исках единствено да съм отново вкъщи, в безопасност в апартамента си, в онзи свят, който разбирах. С натежали крака се изкачих горе и легнах да спя.
На следващото утро се събудих с една натрапчива мисъл: да се върна във времето, от което бях дошла. Нора се бе оказала напълно и абсолютно права. Изобщо не биваше да предприемам такова пътуване. Бях направила нещата по-лоши, отколкото бяха. Познанието не можеше да победи чувствата. Дори и да знаех, че трябва да бъда с този мъж, това ни най-малко не помагаше на събитията.