Когато пиша роман, винаги съм склонна да се откажа, ако не се получава. Доколкото си давах сметка, бях попаднала на неуспешен сюжет и най-добре ще бъде да приема загубата и да си отида.
Но как? Как да се върна? Имаше шанс след два дни, когато лейди дьо Грей и ядосаният й импотентен съпруг умрат, духът ми да се върне в настоящето, но не ми се рискуваше. Исках да се върна веднага.
Открих кога и къде е закуската и успях да се явя навреме. На масата се запознах с Хюбърт дьо Грей, чичо на Тависток, симпатичен старец, който ме гледаше с огромна тъга.
— Ех, само ако имаше как да предотвратя това — сподели той.
Предположих, че говори за развода.
Разпитах Елън за него.
— Той уреди женитбата ви. Как може да си забравила, Катрин? Толкова ви обича и двамата.
След закуска отидох да се разходя в парка; по-скоро крачех — какъвто навик имах, щом трябваше да разрешавам някакъв проблем. Възрастен мъж на име Джак, с огромна гърбица на едното рамо, ми поднесе букетче и прошепна: „Съжалявам за всичко, което ви сполетя, милейди“, и изчезна.
Нора беше казала, че хората си спомнят неща от минали прераждания, и понякога ме побиваха тръпки, когато поглеждах някои от тези хора. Например онази жена, Айа, ме мразеше. Постоянно се навърташе наоколо и ме гледаше, сякаш иска да ме затрие от лицето на земята. Долавях, че Катрин доста се страхува от нея. Ако някога е имало нещастен дух, то той се е въплътил в старата дойка, която Тависток смяташе за безобидна. Нямаше как да не съобразя, че е нужно повече от едно поколение, за да натрупа толкова омраза към мен. И въпреки това някъде дълбоко в себе си изпитвах копнеж тя да ме обича. Пълна нелепост, разбира се.
Най-много обаче ми се искаше да престана да се опитвам да разгадая мотивите на хората тук и да се прибера у дома.
Глава дванадесета
ДЖАМАЛ, гласеше обявата, НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ В СВЕТА ХИПНОТИЗАТОР, ЩЕ ПОСЕТИ БЪРИ, СЕЙНТ ЕДМЪНДС, НА ШЕСТИ ЮНИ В ОСЕМ ВЕЧЕРТА. САМО ЕДНА ВЕЧЕР.
Докато четях рекламата на последната страница на вестника, издигнат като стена между нас от мълчаливия ми съпруг по време на обеда, само дето не се задавих с преварените зеленчуци.
— Добре ли си? — разтревожи се Елън, но съпругът ми — любовта на всичките ми прераждалия — остана мълчалив. Ако се задавех, това без съмнение щеше да му спести доста време и средства. А и да разчисти пътя за скъпоценната му Фиона, помислих си аз. Може би тя беше убийцата?
— Добре съм — уверих я аз.
Първата ми мисъл бе да поискам „разрешение“ да отида да видя този хипнотизатор, но реших да не повдигам въпроса и да намеря начин да стигна сама до него. След като бях хипнотизирана, за да дойда тук, може би повторна хипноза щеше да ме отведе у дома.
По време на вечерята едва се сдържах да стоя на едно място — умирах от нетърпение да дръпна Елън настрана и да узная къде е това Бъри, Сейнт Едмъндс.
След около час шепнешком успях да съобщя на Елън какво ме интересува.
Тя ме изгледа слисана.
— Ти не си затворничка, Катрин. Можеш да ходиш където пожелаеш, а и Бъри не е далеч от тук, както ти е добре известно.
— Да, разбира се — заговорих вече с нормален глас, отказвайки се от шпионските си методи. — И мислиш ли, че можем да отидем тази вечер? Искам да кажа — ако нямаш нищо против?
Не исках да тръгна сама, защото един Господ знаеше къде ще се озова. На теория говорех английски, но вече се сблъсках с няколко градинари, които ми отвръщаха на такъв английски, че на мен ми звучеше като арабски — толкова не ги разбирах. Затова ми се щеше да има някой с мен.
— Тавей няма да е вкъщи тази вечер, така че можем да отидем където пожелаем — съгласи се Елън.
Все още се чувствах доста глупаво, но се уговорихме кога да тръгнем. Оказа се, че Катрин винаги е проявявала интерес към медиуми, гадатели и разкошните бижута и украшения на Фаберже, така че желанието ми да видя Джамал никак не я изненада.
Опитвали ли сте да опишете що е това прераждане на мъж от времето на Едуард VII? Мисля, че по-лесно щях да обясня какво е компактдиск. Мъжът, който се представи с името „Джамал“, симулираше старост, за да внуши мисълта, че е натрупал мъдрост. На мен обаче ми беше ясно, че е млад шарлатанин, тоест разновидност на онова, с което днес е пълен Бруклин. Помадата, която бе използвал да потъмни кожата си, се бе размазала от потта му по време на сеанса.