Гневът на Джон към съпругата му бе породен както от осемте дъщери, с които го бе дарила, така и от двамата синове, които презираше. Рядко виждаше десетте си деца накуп, защото те полагаха всички усилия да стоят настрана от баща си — той не криеше своята враждебност. Момичетата неспирно умоляваха майка си да склони баща им да им намери съпрузи — каквито и да са. Нямаха нищо против да са три пъти по-възрастни, с прогнили зъби и лош дъх. Всички момичета имаха една цел — да се отърват от постоянната враждебност на баща си.
Сега едно от момичетата се измъкваше. Останалите му завиждаха. Какво значение имаше, че кокалите на жениха стърчаха под дрехите, а той се държеше по-зле от коняр. Важното е, че утре тя ще напусне бащиния дом.
Що се отнася до Джон, той гледаше да забрави колко изтерзан е животът му от осем дъщери и двама никакви синове. Всеки буден миг прекарваше по нивите, вадеше душата на селяните и ги изцеждаше от работа, за да натрупа още нари, или в лов, за да убие всяко същество, което бе имало нещастието да прекоси или прелети над земите му.
— Само ги виж — не спираше Джон. — Трябва да подкупя някой бедняк да се ожени за тях, а те са осем! Знаеш ли какво ще ми струва това?
Алида искаше да му напомни, че едва ли ще му струва и половината от онова, което баща й му бе дал като зестра, но не посмя. Интелектът не може да надвие мускулите и ината.
Не че съпругът й бе глупав. Дори бе умен по своему. Изключително добре се справяше с всекидневния бит: например успяваше по-добре от всеки друг стопанин в провинцията да накара селяните да произвеждат повече. Беше наясно къде отива всяко зърно и никой не смееше да го излъже, защото винаги разбираше. А когато откриеше измамата, наказанието не закъсняваше. Беше едър, привлекателен мъж и днес коремът му бе толкова прибран, колкото и когато се ожениха преди деветнадесет години.
Но Джон не се интересуваше от нищо, което нямаше връзка с получаването на повече пари, храна или власт. Музиката го отегчаваше. „Тя не може да ме нахрани“ — отсичаше той. За него образоването бе чиста загуба на време; всяко забавление, като изключим напиването понякога — е достойно само за глупаци. Веднъж завари съпругата си да чете. Гневно сграбчи книгата и я метна през прозореца.
— Ето защо ми раждаш само дъщери — разкрещя се той. — Аз хвърлям в утробата ти момчета, а ти, с твоите измислени приказки, ги превръщаш в негодни за нищо момичета.
Тази вечер Джон бе в едно от най-мрачните си настроения, защото виждаше заедно осемте дъщери и двамата синове. Преди четири години Алида най-после роди така дългоочаквания син. Тя заплака от радост. И през сълзи видя как съпругът й се втурва към нея. Сграбчи я в силна прегръдка, без да мисли, че току-що е родила, но Алида нямаше нищо против — та нали на лицето му бе изписана такава радост. За миг сърцето й се изпълни с цялата надежда и опиянение още от времето преди да се оженят. Докато Джон я държеше в обятията си и задъхан целуваше лицето и шията й, като не спираше да повтаря, че е най-възхитителната съпруга, тя си представяше изпълнен с щастие живот.
— Дай да го видя — настоя таткото и в този миг Алида разбра, че щастието е отлетяло, защото по лицата на прислужничките разбра, че нещо с детето не е наред.
— Не — прошепна тя с надежда да отложи момента, когато истината щеше да попари неимоверната радост на съпруга й.
Алида виждаше, че прислужничките се стараят да укрият проблема — те поднесоха бебето повито в плътни стегнати пелени, които да попречат на костите да растат накриво. Но Джон искаше да се увери, че детето е момче, и нареди на прислужничките да го разповият.
Със затаен дъх Алида наблюдаваше съпруга си: при вида на поразголеното телце на момченцето той сякаш се разтопи от нежност. Взе го на ръце — никога не бе докосвал някоя от дъщерите им. Щом узнаеше пола им загубваше интерес към тях. А сега бе прегърнал сина си, сякаш го е чакал цял живот както впрочем си беше.
— Хубав е — промълви Джон, а очите на Алида се напълниха със сълзи. Съпругът й никога не бе съзирал красота в цвете или залез, или дори в жена, а сега не се поколеба да определи, че синът, който тя му дари, е хубав.
С помощта на прислужничката Алида се понадигна за да наблюдава заедно с опиянения си съпруг детето! Тя несъзнателно посегна да отметне пелената от крачетата на момченцето. В този миг прислужницата рязко пое дъх и това я накара да отдръпне ръка, сякаш пелената беше жив огън.
Не особено проницателният Джон обаче долови движението и отметна завивката. Едно от крачетата бе деформирано. Детето никога нямаше да може да ходи нормално.