Любовта и радостта, озарявали само до преди минута лицето му, бяха изместени от омраза.
— Как изобщо можах да си помисля, че вие, мадам, ще ме дарите с онова, което така силно желая? — почти излая той и пусна детето. Ако една от прислужниците не се бе притекла навреме, бебето щеше да падне на каменния под. В следващия миг Джон напусна стаята и оттогава дори не си даваше труд да прикрива отвращението към жена си.
На следващата година тя отново му роди син, но междувременно Джон вече бе станал циник. Дори не отиде да види детето при новината, че се е появило на бял свят.
— Какво му е? Не вярвам жена ми да е дала живот на здраво момче.
Според Джон имаше три възможности: да повярва, че Господ е виновен да му се родят само дъщери и недъгав син; да реши, че той е причината; или да обвини съпругата си. Той се спря на последното.
— Детето не е много здраво — успя да прошепне прислужницата.
При тези думи Джон се разсмя.
— Не храня надежда, че ще умре, но не се и надявам, че съпругата ми ще почине при раждане, та де ме освободи и да си взема жена, която знае как да ражда синове на един мъж. — Той сграбчи бокал вино от масата. — То ще живее — заяви с фатализъм в гласа. — Така, както всички мои деца са живи, и това ще живее. Ще ми струва пари да го храня и обличам и никога няма да ми достави радост. Върви! Остави ме сам.
Пророчество на Джон се сбъдна: детето оживя, но боледуваше непрекъснато — дробовете му не бяха здрави и кашляше постоянно.
Две години по-късно Алида роди съвсем здраво момиченце, ала Джон дори не го погледна; просто не попита за него. Забеляза, че съпругата му вече не е трудна, но заплаши, че повече няма да посещава спалнята й. Каква полза? Околните села му предоставяха достатъчно жени, за да задоволява страстта си. Отказваше обаче да забележи, че ако някоя от тях раждаше — и без съмнение от него — винаги бе момиче. Джон просто не приемаше, че детето е негово. Нищо, че бебето имаше неговите сини очи или брадичката му. Джон си знаеше едно — щом е момиче, отказваше да се погрижи за него. Добре известно бе, че ако някоя жена — независимо от какъв произход — дари Джон Хадли със син, тя ще бъде отведена в дома му и ще живее охолно. Макар че няколко се опитаха да го постигнат (една — цели три пъти), никоя не успя да го дари с идеалния син.
— Само го виж — настоя Джон пред съпругата си, кимайки към някакъв мъж в дъното на помещението. — Защо неговите съпруги могат да му раждат синове, а ти — не? Хората разправят: момчетата били толкова едри, че жените умирали при раждането им.
Опитвайки се да изглежда покорна, сякаш готова да научи нещо, Алида обърна глава натам, където й сочеше Джон. Но сърцето й, не — цялата й същност бе преизпълнена с гняв. И това ли е камък в нейната градина — че не е умряла при раждане на дете с размерите на теле? Нима децата трябва да се преценяват само по теглото им, сякаш ще ги пращат при касапина? Съпругът й не се интересуваше, че техните дъщерите са интелигентни и с приятна външност; първородната бе направо хубава. Синовете им пък — с добър нрав, а по-големият дори можеше вече да чете. Какво като по-голямото им момченце понакуцваше, а по-малкото кашляше така, сякаш всеки ден му е последен.
С примряло сърце Алида погледна накъдето сочеше съпругът й. Гилбърт Рашър бе животински тип, едър като мечка, немит, със зъл нрав, необразован, но в младините си бе участвал в редица турнири и се бе доказал като непобедим. Някои дори разправяха, че от прекалено многото удари с пика по шлема мозъкът му се е размътил и е изглупял. Но тогава как да си обясни човек че нищо не оставаше встрани от вниманието му и той винаги знаеше как да измъкне от хората всичко, което поиска?
Гилбърт бе имал три съпруги. Всяка му роди по един син, наследил едрото му телосложение. И трите бяха починали при раждането. Гилбърт обичаше да се хвали, че неговата мъжественост убива съпругите му, но жените в околността бяха убедени, че клетниците са предпочитали да умрат, нежели да трябва да търпят развратното му тяло и още по-порочния му нрав.
В момента Гилбърт завираше лице в щедро надарения бюст на едно от слугинчетата — Алида мислено се закани да я махне още утре, а синовете му както винаги създаваха хаос в и без това шумното сватбено тържество. Единият — осемгодишен, но с ръст най-малко на дванадесетгодишен, тероризираше някакви кучета с камшик и се смееше от удоволствие. По-малкият му брат караше две от дъщерите на Алида да плачат от ужас. Имаше и трети снажен простак, но Алида не знаеше, а и не искаше да знае нито къде е, нито с какво се занимава в момента.