Алида не бе подозирала, че е възможно да презира повече това отвратително същество. Двамата със съпруга й си приличаха: за тях жените не бяха нещо повече от тела, появили се на този свят единствено за да им раждат деца. И какво значение има, ако децата предизвикат смъртта на родилката. Нали има и други жени? За такива като тях жените нямаха ни душа, ни мисли, ни желания; те бяха само плът.
При следващия напън прислужничката на Алида, Пенела, вече бе до господарката си. Прихвана я за лакътя, за да й помогне да се качи в стаята, където всичко бе приготвено за раждането. Вече съвсем близо до вратата Алида нареди:
— Заведи ме при съпругата на Рашър. Ще родим заедно.
И дано нещо от Рашър да се всели в нероденото ми дете, помисли си тя.
Преданата Пенела я погледна разтревожено.
— Какво има? — остро попита Алида. — Няма да те чакам цяла нощ.
— Жената умира — прошепна Пенела. — Свещеникът вече я навести. Остават й само няколко часа живот. Не е редно вие и нероденото да сте толкова близо до смъртта. Затова не ви казах, че е тук.
— Какво става с детето й? — успя да попита Алида преди новия пристъп. Какво става с детето?
— Още не се е родило. Акушерката смята, че ще умре заедно с нея. Прекалено едро е за жената. — Пенела си пое дълбоко дъх. — О, милейди — прошепна тя почти разплакана, — само да я видите. Тя е чужденка и е толкова дребничка; дума не отронва. А умира от това дете в нея. Вече втори ден се мъчи.
Умът на Алида работеше трескаво. Ако тази жена умира, защото ражда момче, което също е на път да издъхне, значи, отивайки си от този свят, духът му може да се всели в нейното дете и да го превърне в момче? Някой й бе казал, че до самото раждане полът на детето не е определен. Преди това то не е нито момче, нито момиче. Може би е вярно?
— Отведи ме при нея! — заповяда Алида така, че на Пенела не й оставаше нищо друго освен да се подчини.
Въведоха Алида в малка мръсна стая. На пода върху пълен с бълхи сламеник лежеше съвсем млада жена. Мръсното й лице бе обляно от сълзи, по брадичката й имаше кръв: толкова жестоко бе хапала устните си. Дълги черни кичури коса се увиваха около врата й, сякаш щяха да я удушат.
Въпреки мръсотията Алида успя да види хубаво личице. Матовата кожа подсказваше, че идва от слънчева страна. Човек неволно си представяше ярка светлина, цветя, чуруликане на птички и веселия й смях. Беше млада, едва ли на повече от шестнадесет и под бледността на смъртта прозираше красота.
Но сега Алида ясно виждаше, че тя е на прага на силите си. Като че ли се бе отказала да живее. Само слабото повдигане на гърдите над издутия от умиращото й дете корем загатваше, че още е жива.
— Помогнете ми — Алида направи знак на прислужничките да я положат до умиращата.
Пенела, готова както винаги да защити господарката си, запротестира: как така нейно благородие ще легне в такава мръсотия. Ала свирепият поглед на Алида я сплаши и тя се подчини без повече възражения. Сламеникът бе тесен, а и двете бяха наедрели — оказаха се плътно прилепнали една до друга.
При други обстоятелства Алида несъмнено би изпитала съчувствие към умиращата млада жена. Но сега единствената й мисъл бе как да дари съпруга си със здрав син.
По стълбите се чуха тромавите стъпки на акушерката Берта, дебела мързелана, от чиито услуги лейди Алида така често се нуждаеше, че тя живееше постоянно в замъка. Още вчера заяви, че чуждоземната умира и нищо не може да се направи, за да бъде спасена тя или детето. Берта не се готвеше да положи никакви усилия за жена на Рашър — добре знаеше, че той никога няма да й плати. Макар че имаха нужда от нея само по няколко часа на всеки девет месеца, тя се мислеше едва ли не за господарка, понеже помагаше на милейди да ражда децата си.
Алида вдигна крака в добре познатата й поза за раждане, а акушерката се надвеси да провери докъде бе стигнало бебето. Ръцете и бяха толкова мазни от свинското, което бе изяла на сватбеното тържество, че нямаше нужда да ги маже с друго.
— Скоро ще тръгне — определи тя и хвърли поглед към притворените очи на смъртнобледата жена до Алида. — Тази няма да я бъде. Казах го още вчера — отбеляза с тон, сякаш упорството на родилката да продължава да живее бе лична обида за нея.
От главата й не излизаше угощението — ето, трябваше да го напусне, за да се занимае с милейди. И нека всички разберат, че никак не й влиза в работата да помага на мръсни тъмнокожи чужденки.
Контракциите на Алида зачестиха. Тя вплете ръка в тази на младата жена и почувства студената кожа. Пръстите й се вкопчиха в почти безжизнените пръсти. Не го стори, за да я утеши или за да сподели болката си; истината бе, че Алида можеше да продължи да се занимава с ръкоделието си, докато ражда.