Тя хвана ръката на чужденката, за да насърчи духа на детето й да влезе в нейното. Обърнала лице към нея, Алида започна да се моли; устните й бяха до ухото на другата.
— Господи, направи така, че това дете да влезе в мен — шепнеше тя.
От доста време младата жена лежеше неподвижно. Коремът й бе издут до спукване. Може би детето в нея е загубило надежда, че ще излезе на бял свят, и вече се е примирило с предстоящата си смърт?
Умиращата пое дъх сякаш за последен път. Алида доближи още по-плътно лице до нейното. С цялото си сърце се молеше Господ да всели духа на момчето на тази жена в нейното дете.
Дъхът на Алида направи чудо: клепачите на другата родилка трепнаха и след няколко опита тя успя леко да ги отвори. При вида на пламенно молещата се със затворени очи Алида младата жена като че ли живна.
Алида мислеше, че другата е в безсъзнание, затова се учуди, когато усети лекото стискане на пръстите й. Натискът бе нежен като на котенце, но Алида проумя, че животът й не си е отишъл.
Младата жена проговори, но тъй тихо, че само Алида можа да я чуе. Другите в стаята се суетяха, така че никоя не долови шепота на умиращата.
Английският й бе доста особен и при други обстоятелства Алида едва ли би я разбрала. Но може би защото нещо ги свързваше — в момента и двете бяха прага да дадат живот, — думите прозвучаха кристално ясни. Алида знаеше, че те ще останат вписани в сърцето й завинаги.
— Вземи детето ми — прошепна чужденката.
Алида пребледня при тези думи. Да вземе детето означаваше да я разрежат и да я оставят да умре в още по-страшни мъки от сегашните.
— Какво казва циганчето? — попита Берта. За нея всеки, който нямаше бялата кожа на англичанин бе „циганин“.
— Вземи детето ми — повторно промълви тя.
Алида продължаваше да се колебае. Ала умиращата сграбчи ръката й с всички сили.
— Вземи детето! — простена тя, а лицето й бе толкова близо, че дъхът й влезе в дробовете на Алида.
— Да — реши се Алида и стисна ръката й. Знаеше какво е да си майка.
— Извадете детето й — нареди тя.
Четирите прислужнички и акушерката стояха вкаменени, сякаш господарката им не знае какво приказва.
— Извадете детето на тази жена, ви казвам! Извадете го! — почти извика тя.
Акушерката се съвзе първа.
— Трябва ми нож — обърна се Берта към стъписаната прислужничка зад гърба си. — Голям и остър нож — повтори тя и я блъсна към стълбището.
Алида нямаше повече време да разсъждава — усети три контракции една след друга и разбра, че скоро ще роди. Отново започна да се моли, но сега не го правеше тихо, защото искаше тази до нея да чуе думите й.
— Нека нашите деца се слеят — молеше се тя. — Нека бъдат едно цяло. Дай ми сина на тази жена. Нека бъде мое дете.
Изведнъж всичко като че ли стана едновременно: ужасената прислужничка се върна с кухненския нож, а детето на Алида започна да се спуска по родилния канал в момента, когато акушерката разпори корема на чужденката, за да освободи задушаващото се вътре дете.
Всичко потъна в кръв. Странно бе, че такова крехко същество има толкова много кръв; а нещо не бе съвсем наред и с Алида. Известно време никой не можеше да каже коя кръв на кого е.
В суетенето около родилките почти забравиха бебетата. Все още с непрерязана пъпна връв — в момента майките бяха под угрозата на смъртта, — двете деца бяха положени заедно като новородени кутрета между обезумелите от болка майки.
Едното дете бе момче — огромно с много черна коса и черни очи, а кожата му — с цвят на блед мед. Другото дете бе момиче — розово и бяло като капчица роса. Мъхестата косица бе златиста, а кожата — като мляко.
Зашеметени от раждането, двете бебета се притиснаха едно в друго, и се вкопчиха така, сякаш искаха да се утешат заради току-що преживяното. Никой не ги държеше с главата надолу, никой не ги потупваше и те като че ли не изпитваха никаква потребност да изплачат.
Сред хаоса от викове за още парцали и слама, за да се попие кръвта, сред объркването, създавано от акушерката, която знаеше, че сега е моментът да докаже, че не е яла напразно хляба на дома през последната година, се появи дойката.
Мег Уоткинс бе едра, може би дори дебела, но мнозина твърдяха, че огромното й сърце я прави толкова голяма. Вече бе почти на тридесет — възрастна според представите на фермерите съседи — и с любов бе отгледала десетки чужди деца.
Преди девет месеца Мег забременя и почти всички в селото се радваха заедно с нея. Не преставаха да се шегуват с „възрастния“ й съпруг Уил, а той, по своя тих начин, се изчервяваше. Но всеки можеше да забележи, че е толкова доволен, колкото и Мег.