Преди четири дни Мег роди близнаци, но те живяха само колкото свещеникът да ги благослови. Нито тя, нито съпругът й плакаха. По никакъв начин не изразиха скръбта си от смъртта на бебетата. Мег продължи да си върши работата, сякаш животът й не бе почернен, а съпругът й погреба малките телца в църковния двор.
Минути след като Алида напусна сватбеното тържество на дъщеря си, цялото село знаеше какво ще стане и беше ясно, че ще е нужна дойка. Вкупом отидоха при Мег и съпруга й. Ала този път Мег заяви, че не желае да гледа повече чужди деца. Съпругът й обаче я „убеди“: просто я вдигна на ръце и я натика във впрегнатата каруца без да й даде възможност да протестира.
И така Мег се озова в самия център на хаоса. Хвърли поглед към двете жени на сламеника: едната бе с разпран корем, мъртва, а милейди бе толкова бледа, че сякаш не бе далеч от смъртта. Любовта на Мег към децата бе тъй всепоглъщаща, че тя малко се интересуваше от майките им. И сега насочи цялото си внимание към преплелите се едно в друго бебета, сгушени между двете жени.
Добрият нрав на Мег не й пречеше да си върши работата както трябва, а и се познаваха с Берта от момичета. Отлично знаеше, че Берта е грубиянка и стига да я оставиш, ще създаде колкото се може по-голяма бъркотия, а ще свърши колкото се може по-малко работа, като същевременно ще си придава огромна важност.
Докато Берта омайваше младите наивни прислужнички с неразбираеми обяснения за състоянието на Алида след раждането, Мег грабна ножа, провери дали е остър и преряза пъпната връв на момченцето. Макар и по-едро, тъкмо то се нуждаеше първо от внимание, защото бе така притихнало, че Мег се разтревожи за живота му. Ако имаше време, направо щеше да разплаче акушерката, че е зарязала децата. Бързо протегна едрите си силни ръце, за да повдигне хлъзгавото момченце.
Ала щом го докосна, ръчичките и крачката на двете деца се сплетоха още по-здраво. Мег леко подръпна момченцето, но безуспешно. Постави една ръка върху гърдичките на момиченцето, а другата — върху момченцето. Опита се да ги раздели, ала те здраво се държаха едно за друго. Не плачеха. Бяха като сраснати.
Мег се загледа с почуда в децата. От опит знаеше, че след раждането новородените или плачат, или спят. Понякога се раждаха гладни, понякога — не. Но никога не бе виждала будни бебета като тези тук да се гледат така едно друго в очите, а крайниците им да са така преплетени. Ако цветът на кожата им не бе толкова различен, нямаше да може да се определи къде свършва едното и къде започва другото. Момченцето, макар и доста по-едро, в момента бе по-слабото, а момиченцето го държеше по начин, който можеше да бъде определен единствено като закрила.
— Искате да сте заедно, така ли? — прошепна Мег, докато прорязваше другата пъпна връв. После пое и двете деца в широките си обятия.
Новородените явно се почувстваха добре при нея; като че ли точно там им беше мястото. А Мег все още твърде съсипана от загубата на своите близнаци, изпита истинско щастие, че ги държи на ръце.
Но бебетата очевидно не й вярваха. Дали не подозираха, че тя ще се опита отново да ги раздели, та се вкопчиха още по-здраво едно в друго? Открито даваха да се разбере, че няма да допуснат някой да го стори.
— Всичко е наред — гукаше им тя. — Няма да позволя да ви разделят. Ще ви пазя. Няма да допусна някой да ви нарани.
Децата като че ли я разбраха: поотпуснаха се и се сгушиха в ръцете на Мег.
Глава четиринадесета
— Дайте да видя сина си — бяха първите думи на Алида, щом започна да се съвзема от замайването си. Не разбираше реакцията си към случилото се. Раждане като раждането. Не бе по-различно от всички останали; напротив — даже бе по-леко, защото детето бе твърде дребничко. Но когато акушерката докосна с ножа младата жена до нея, Алида изпита страхотна болка и я усещаше през цялото време, докато безсърдечната акушерка пореше корема на другата. Не беше в състояние да обясни как, но съвсем точно знаеше, че чужденката беше жива до раждането на детето си, до мига, когато се убеди, че бебето ще живее; едва тогава издъхна. Алида знаеше също, че тя бе умряла щастлива, убедена, че детето й ще оцелее и ще бъде отгледано.
На Алида не й бе приятно да мисли как след смъртта духът й остана да се рее наоколо и да ги наблюдава, особено момченцето. Младата жена вече бе добре, освободена от наполовина разрязаното тяло; не изпитваше повече болки.