Болки изпитваше Алида. Сякаш нейното тяло бе разрязано на две. Тя, която се гордееше с леките си раждания; тя, която презираше жените, дето пищяха и стенеха от такова дребно нещо като едно раждане, осъзна, че крещи с цяло гърло. Не бе на себе си от болка, а ръцете и опипваха корема, за да се увери, че все още е цял. Не го усещаше такъв; по-скоро имаше чувството, че е разкъсан, разпран, прерязал и кърви. Болката бе непоносима и тя пищеше неистово, докато акушерката и прислужничките отчаяно търсеха причината за страданието й. В създалата се суматоха децата бяха забравени.
Сега, напълно убедена, че най-после е успяла, Алида поиска да види сина си. Не беше възможно да преживее всичко, каквото се случи, и да не получи каквото желае. Алида никога не бе сторила нещо, което така да разгневи Господ, че той да я накара отново да роди момиче.
Думите на Алида въдвориха тишина в стаята. Всички впериха очи в нея. Само Мег не се обърна — бързаше да повие децата, за да не настинат.
— Е? — попита Алида, изцеждайки последни сили, тъй като бе крайно изтощена от болката. — Къде е синът ми?
Никоя прислужница нямаше куража да изпита гнева на господарката, когато узнае, че отново има дъщеря.
Мег не изпитваше подобни притеснения. Разбира се, знаеше за молбите на милейди да роди син, но Мег смяташе, че това са глупости. Какво значение има дали детето е момиче или момче? Детето е Дар Божи и трябва да се възприема като такъв.
— Имате много красива дъщеря — обяви Мег, докато си проправяше път между застиналите по местата си прислужнички, и с усмивка показа на Алида децата.
Отначало Алида отказваше да повярва на онова, което чува. Не беше възможно! Не беше възможно пак да е родила дъщеря.
— Ето, вижте. Нали е красива? — продължи Мег и се наведе, за да може Алида да види децата в ръцете й. Дръпна мекото парче плат, с което ги бе покрила. — Вижте колко е бяла кожата й, колко мека е косицата. И какви красиви очи има! Ще бъде най-красивата от дъщерите ви, така да знаете.
Замаяна от болка и потресена от разочарование, Алида продължаваше да не вярва, че я е сполетяло такова нещастие. Сега не искаше да види нищо друго освен едрото, с меден цвят на кожата момченце, сложено до безличното русо момиченце.
— Дайте да видя сина си. Искам да го видя — настояваше Алида и посегна към момченцето, без да обръща внимание на момиченцето.
Мег бързо се отдръпна, защото схвана какво се готви да направи милейди.
— Не! — отсече тя. — Децата искат да са заедно.
Алида си пое дълбоко дъх. Известно бе колко бързо се разгневява. Както ядът на съпруга й се изливаше върху нея, така и тя не се колебаеше да вика и хока прислугата. Всички се страхуваха от сприхавостта й.
Ала нещо от здравия разум в думите на Мег и липсата на всякакъв страх върнаха Алида в действителността.
— Искам момченцето — прошепна тя. — То трябваше да е мое.
Огледа се бързо, за да види кои са в стаята и да съобрази как да ги накара да запазят тайната.
Възнамеряваше да получи това момче. Нали чужденката й го даде? Принадлежи й по право. И кой може да знае, че в суматохата бебетата не са били подменени и момченцето всъщност е нейно, а момичето — на онази, умрялата? Няма значение, че всичките й дъщери са светлокоси, а това момченце е с тъмни коси.
Дали ще успее да го стори?
Единствено Мег, която не живееше постоянно при Алида и не бе свидетел на отношението на Джон, не се сещаше какво съобразява милейди в момента. Но дори и да знаеше, това нямаше значение за нея, стига да се полагат грижи и за двете деца.
Пенела, прислужничка на Алида от деня на сватбата, заговори първа. Сълзи напираха в очите й, защото обичаше господарката си и през изминалите години бе няма свидетелка как щастливото засмяно момиче се превърна в кавгаджийка.
— Тази — прошепна тя и посочи мъртвото тяло на чужденката — имаше една стара прислужница. Щом момченцето се роди, хукна да съобщи на бащата.
За миг на Алида й причерня от гняв; гняв към самата себе си; гняв към всички, които не се бяха сетили да подменят по-рано бебетата. Защо не се сети да разпореди на Пенела да опразни, стаята? Колко лесно щеше да стане подмяната, ако бе насаме с акушерката. Кой щеше да посмее да твърди, че момченцето не е нейно.
Само ако имаше време да извести Джон, че момченцето е негово, той щеше да убие омразния Гилбърт Рашър, ако онзи оспори твърдението. И най-важното: съпругът й щеше да я обича. Истински.
— Ще се опитам да я настигна — прошепна Пенела и се втурна след вестоноската.
Но на прага стоеше Джон, а зад него, пиян, със зачервено мръсно лице, бе Гилбърт Рашър.
Независимо от старанието да прикрие надеждата в гласа, на лицето на Джон бе изписано очакване.