— Бил се родил син — подхвана той. Стараеше се да прозвучи, сякаш не вярва да е така, но той не бе добър актьор.
Промушвайки се между двамата мъже на прага дребно маймуноподобно същество с черни очи и с пръсти като на хищна птица извика със силен акцент:
— Моята господарка роди син. Те я убиха, за да вземат детето. Той е мой. Той е мой!
При тези думи Гилбърт Рашър нахлу в стаята и удари невзрачната старица през лицето.
— Вън. Няма нужда да търпя повече противната ти физиономия.
Остана в стаята. Престори се на по-пиян, отколкото беше, и понеже бе много хитър, даде вид, че не забелязва какво е станало. За да преживява сносно мързеливец като него, се налагаше да търси начини да осигурява дрехи за гърба си и телешко за масата си чрез всевъзможни средства, само не и с труд.
През последните два дни бе избирал най-неугледните прислужнички и се бе преструвал, че неудържимо ги харесва. А те — щастливи, че са ги забелязали, се пъхаха в леглото му и охотно му разказваха какво става в замъка. Сега знаеше колко много Джон мечтае за син и как съпругата му е наброила доста злато на някаква стара магьосница, за да й помогне да роди момче.
Гилбърт бе заплатил предварително на грозната стара прислужница, която съпругата му водеше със себе си от родината си, за да остане невидима и нечута в стаята и да му извести мигом, щом се роди синът му. Алида действаше спонтанно от отчаяние, а Гилбърт хладнокръвно пресмяташе нещата и бе преценил, че ако лейди Алида роди едновременно с жена му, няма начин да не й хрумне да подмени децата.
Гилбърт не изпитваше никакво желаеше да се сдобие с още един син. Тримата, които имаше, ядяха колкото цяла армия, а и дрехите им струваха пари. Не ги образоваше, така че този разход му бе спестен, но затова пък му висяха като бреме, защото бяха неуки като него.
Знаеше, че ако правилно изиграе картите си, може да накара Джон хем да му плати, хем да го натовари да отгледа син, който не е негов.
— Дайте да видя сина си — гласът на Гилбърт бе изпълнен с толкова обич, колкото успя да докара. Той тръгна към Мег, прегърнала децата. Възнамеряваше да вземе детето и да го покаже като награда, спечелена на турнир. Само че той не обичаше много-много бебета, а това на всичко отгоре бе покрито с кръв и слуз и кой знае защо се бе вкопчило в дребното бяло момиченце, затова се отказа. Мигом, с шестото си чувство за самосъхранение — нещо, което притежаваше в съвършен вид — Гилбърт схвана, че в това дете има нещо необичайно и той трябва да се отърве тутакси от него — користно, разбира се. Не биваше да се жени за онази мълчалива чужденка с огромните очи — майката на детето. Само при мисълта за нея трябваше да потисне желанието да се прекръсти.
Джон продължаваше да стои на вратата. Омразата, с която гледаше съпругата си, бе достатъчна да подпали стаята. Мина време, преди да си възвърне гласа. Нямаше значение, че хиляди пъти бе изричал едни и същи думи. При появата на всяка дъщеря гневът му пламваше отново и отново.
— Как може една жена, слаба като червей, да роди момче, а ти — не?
Дребничката съпруга на Гилбърт бе покрита с одеяло. Раната не се виждаше, но безжизненото тяло едва надигаше покривалото. В сравнение с нея Алида бе едра и здрава, а кожата й светеше независимо от току-що преживяното.
Само за няколко минути Джон успя да избълва какво мисли за съпругата си, като я унижаваше и пред прислугата, и пред Рашър, чиито очи светеха от радост по време на грозната сцена.
Мег стоеше с бебетата в ръце, а те ме издаваха звук, макар че бяха будни и се гледаха едно друго в очите.
Джон най-после забеляза децата, по-точно момченцето. Пристъпи решително напред и застана пред Мег. Той не бе суеверен и не притежаваше лукавството на Гилбърт. Гледката на вкопчените едно в друго деца не го смути. Виждаше единствено едрото здраво момченце — син, какъвто от край време бе мечтал да има.
Преди Мег да се усети, за да го възпре, той сграбчи момченцето, откъсна го от другото бебе и го притисна към себе си.
Никога не се бе чувал вой, какъвто последва след разделянето на децата. Ако някой смяташе, че момченцето е по-немощно по рождение, това се разсея в мига, когато то си отвори устата и запищя; същото впрочем стори и момиченцето. Врявата от детския рев бе невероятна. Сякаш стотици духове от онези, които вещаят смърт в дома, бяха пуснати на свобода в старата каменна стая. Виковете отекваха в стените и се множаха.
Очите на присъстващите се разшириха от удивление; една прислужница запуши уши с ръце; потресена, Мег гледаше как момченцето се гърчи в ръцете на Джон; Гилбърт, седнал до мъртвата си съпруга, си мислеше колко големи усилия му коства изкарването на насъщния.