Единствено Джон като че ли не забелязваше шумотевицата.
— Това се казва син, мадам — крещеше той на Алида. — Такова дете трябваше да ми родиш. Не със сакати крака. Не със слаби дробове. Знаеш ли как да заченеш син?
Гилбърт схвана, че Джон ще продължи да нарежда дълго и той може да не успее да се спазари, както си бе намислил, затова реши да вземе инициативата.
— О, моя обична съпруго — захленчи той. За да го чуят, се наложи да повиши глас, сякаш е на арената. Сред писъците на проклетите деца и крясъците на Джон неговият глас едва се долавяше. — О, любима моя. От всичките обичах единствено теб — не се предаваше Гилбърт. — И сега трябва да отгледам още един син сам, без майка. Едвам изхранвам тези, които вече имам. Как ще се справя и с този? Ами образованието? Как ще намеря време да го науча на всичко, което едно момче трябва да знае? Кой ще язди с него? Кой ще ловува? Кой ще празнува, когато убие първия си глиган?
Най-после Джон прекъсна тирадата по адрес на жена си и се загледа в Гилбърт, а в главата му бавно пропълзя някаква мисъл.
— Дайте детето на жената да го нахрани — заповяда навъсен Гилбърт. Не можеше да се начуди как Джон издържа на тази олелия.
Джон осъзна, че вероятно измъчва от глад скъпоценното дете в ръцете си. Тласнат, сякаш подът под краката му гореше, с една крачка прекоси стаята и нежно връчи детето на Мег. Щом момченцето и момиченцето се докоснаха отново, плачът им секна.
Със задоволство Джон наблюдаваше как Мег разтваря грубата си дреха и разкрива чудесни, налети гърди; само след миг двете деца се бяха впили в тях и сучеха лакомо.
Това отклонение даде време на Джон да осъзнае чутото преди малко. Но Гилбърт се впусна в нови вайкания за в случай, че не е бил разбран напълно.
— О, Господи — молеше се Гилбърт прекалено високо, — дай ми сили в този час на изпитание. Знаеш, че съм беден човек. Благословена е връзката ми с трона по линия на Стюардите, но не съм благословен с пари. Не знам как ще успея да облека това момче по подобаващ на произхода му начин. Не знам…
— Сега ни оставете — обади се Алида с леден глас. Беше й пределно ясно какво цели Гилбърт.
Джон така усилено премисляше думите на Гилбърт, а желанието му за син бе толкова непреодолимо, че по изключение не се развика на съпругата си. Само й направи знак с ръка да млъкне. На него и през ум не му минаваше, че Гилбърт Рашър желае да даде сина си; да даде човек нещо толкова скъпоценно като това дете, бе все едно да захвърли планина от злато. Не бе ли се трудил цял живот именно за това? Но Гилбърт лесно се сдобиваше със синове; за него златото бе по-ценно.
— Аз… — започна плахо Джон, страхувайки се да не засегне Гилбърт — …аз ще се нагърбя с грижата за твоя син. Ще го храня, ще го образовам.
Гилбърт го изгледа, сякаш идеята го удари като гръм от ясно небе.
— Не можеш да направиш такова мило нещо за мен — симулира съмнение той. Никой не е толкова щедър.
С престорено превити от мъка рамене той се запъти към Мег, за да погледне отблизо как жадно бозае сина му.
Джон му препречи пътя.
— Длъжен съм да помогна на човек, изпаднал в беда.
Трескаво затърси в съзнанието си нещо, което „дължи“ на Гилбърт.
— Съпругата ти почина в моя дом. Виновна е акушерката, която живее тук. За да те възмездия, ще я изхвърля и ще платя за отглеждането на сина ти.
Тези думи тласнаха Берта към протест, но Алида й направи знак да мълчи. Алида искаше да предотврати всичко, което знаеше, че ще се случи, но не можеше да измисли как. Беше родила на съпруга си много дъщери и двама синове, а сега цялата й болка се пренебрегваше. Щеше да е добре, ако бе успяла да подмени децата, без съпругът й да разбере. Той щеше да я обича, защото го е дарила със син. Но вече знаеше, че пак се е провалила и ще я ненавижда. Нещо повече, щеше да даде всичко — земя и собственост — на това дете, което не бе негово.
— Не, не — възрази Гилбърт, привидно потопен в скръб. — Не можеш да изхвърлиш акушерката на улицата. Сигурен съм, че си разбира от работата. Тя не е виновна; моя е вината. Синовете ми винаги са толкова едри, че съпругите ми не могат да преживеят раждането им. Само ако можех, щях да ги дарявам с малки златни момиченца като теб.
— Конят, който хареса вчера — обяви Джон, — е твой.
Гилбърт го погледна обиден.
— Въобразяваш си, че ще заменя сила си срещу кон? — попита той напълно основателно.
— Не, не. Разбира се, че не — веднага се съгласи Джон.
Всички коне на света нямаше да накарат Джон да се раздели с едър, силен, здрав син, ако го имаше.
Бавно, за да даде време на Джон да предложи нещо по-ценно в замяна на момчето, Гилбърт отиде до Мег и децата. Но Джон не се сещаше да добави нищо и Гилбърт реши да му помогне: