— Не мога да откъсна детето от млякото. Ще трябва да изчакам. — С поредната драматична въздишка той продължи: — Ех, да можех да оставя момчето при вас…
При тези думи очите на Джон светнаха.
— …Ако имаше някаква връзка между нашите две семейства… чрез женитба… Ето, нуждая се от нова съпруга.
— Избери, която искаш от дъщерите ми — предложи Джон бързо. — Можеш да вземеш която ти хареса. За себе си. За синовете си. Която и да е. Твои са.
— Искам онази червенокосата — съгласи се мигом Гилбърт.
Алида рязко си пое дъх, защото дъщеря й Джоана бе едва десетгодишна.
— Не можеш да… — тя се вторачи в съпруга си с мълчалива молба.
Джон дори не я погледна.
— Твоя е — отсече той.
— Каква е зестрата й?
Пазарлъкът бе започнал и Гилбърт престана да се прави на опечален.
— Имението Пениман — реши бързо Джон.
Ръцете на Алида се свиха в юмруци. Имението Пениман бе нейно, от баща й. Там се оттегляше тя при всяка възможност. Там можеше да се наслаждава на градината си и да е сигурна, че конски копита няма да стъпчат тревата. Там мъжете не бяха добре дошли; там се складираше всичко красиво, което притежаваше, обичаше или бе сътворила. Съпругът й ненавиждаше имението с всичките му тапицерии, книги, жардиниери с ароматни билки и полирани маси.
Алида отвори уста да протестира, ала Джон се извърна към нея с почерняло от гняв лице:
— Ти ми отне онова, което ми принадлежи по право, затова аз ще взема нещо твое. — Той погледна отново към Гилбърт. — Имението и момичето са твои. Момчето остава при мен.
Най-после започваше да разбира, че притежанието на момчето е въпрос на пари.
— Не знам дали да се откажа от него. Той е чудесен, нали? Виж само колко е силен. Момичето отдавна престана да суче, а той продължава. Сигурен съм, че ще порасне чудесен, як мъж.
Със сърце в гърлото, Джон се насилваше да мисли, че се пазари за кон. Само дето никога така силно не бе желал кон, колкото това момче.
— Децата понякога умират — продължи Джон с привидно безразличие, което не подведе никого. — Чудя се дали да настоявам да го задържа. Какво ще получа, като отглеждам твоя толкова едър син? Та той може да ме остави без покрив над главата.
— За теб ще бъде чест да отгледаш момче, свързано с трона — възрази Гилбърт с тон, в който прозираше обида.
— Ха! Ще го отгледам, ще го образовам, а после ще си го вземеш и ще го ожениш за някое хилаво момиче което не ми е никакво.
Гилбърт обожаваше пазарлъка. В такива случаи кръвта му кипваше.
— Хм — обмисляше той, протърквайки брадичка, — ти, разбира се, си прав. — Никога не забравяше да поласкае другата страна. Вдигна глава и обяви: — Ще ги обречем един на друг, какво ще кажеш?
На Джон му идеше да подскочи до небето от радост, но се въздържа. Най-после се реши:
— Значи цял живот ще го храня, обличам, образовам, след което той ще се ожени за моя дъщеря и ще живее в къщата, която ще им дам. Мога да намеря съпрузи за моите дъщери, без да трябва първо да ги отглеждам.
На Гилбърт му бяха необходими няколко минути, за да съобрази какво цели Джон.
— Искаш наследник — започна тихо той, а умът му работеше трескаво. Излизаше, че Джон е глупак, готов да се довери всекиму и склонен да остави цялото си състояние на момче, което дори не е негова кръв. Гилбърт огледа Джон от главата до петите. Джон бе почти на четиридесет години, а Гилбърт, макар да бе водил развратен живот, което доста го бе състарило, бе едва на двадесет и осем. Ако Джон направи това момче свой наследник, след смъртта на благодетеля Гилбърт щеше да се намеси, да поиска момчето и да заграби всичко.
— Не го прави! — извика Алида към съпруга си. Тя просто четеше мислите на Рашър. — Не виждаш ли какво цели? Открил е начин да открадне цялото ти богатство. Ако умреш, той ще получи всичко.
Джон я изгледа гневно:
— Защо да ме е грижа какво ще стане с имота ми, когато умра? Нима трябва да работя цял живот и да го оставя на жена, която ми ражда само дъщери? Или може би да го оставя в ръцете на двете нефелни момчета, които ми даде? Едното едва крета, другото едва има сили да диша — той я изгледа бесен. — Не ме интересува — можеш да отидеш да живееш на бунището. — И отново насочи вниманието си към Гилбърт: — Дай ми момчето. Ще напишем договори, аз ще го обрека на една от моите дъщери — имам ги в изобилие — и ще го направя мой наследник. Докато съм жив, той ще бъде мой.
Докато е жив, помисли си Гилбърт. Ако Джон умре, преди момчето да стане пълнолетно, ще има права над него. Истината бе, че Гилбърт ще контролира положението независимо на колко години е момчето, стига само Джон да го няма. Гилбърт винаги бе смятал, но днес се убеди напълно, че Джон е безкрайно мекушав. Бе готов да се раздели с всичко заради нещо, което никога не можеше да му принадлежи истински. Кръвта е всичко; думи върху договори не значеха нищо. Само момчето да поотрасне, Гилбърт винаги може да заяви, че е самотен и иска да вземе момчето — в случай, че Джон не е готов да заплати допълнително, за да го задържи.