Пространните ми обяснения за моя начин на живот се налагат, за да накарам вас, читателите ми, да разберете, че съм нормален, разумен човек, защото по-късно се случи нещо, което не е нито нормално, нито разумно.
Влюбих се в един от моите измислени герои.
Докато не започнах да пиша роман, наречен „Завинаги“, смятах, че съм добре приспособен човек. Е, може би главата ми бе пълна с различни истории, но според мен хората, които не разполагат с такива, се лишават от нещо чудесно.
Както и да е; обичам да мисля за себе си като за щастлив и относително добре приспособен човек. Бях на тридесет и седем години, работата ми допадаше, имах приятели и най-хубаво от всичко — бях срещнала чудесен мъж на име Стивън.
Стийв беше като сбъдната мечта: интелигентен, остроумен, талантлив, грижовен. Дори да го бях измислила, не можех да го направя по-идеален. И ме обожаваше. Смееше се на всичките ми шеги, смяташе че съм красива, интелигентна. Каквото и да се сетите — всичко бе идеално. Спор нямаше: най-сетне ми се дощя да се омъжа. Когато той поиска ръката ми, докато се возехме в едно такси из Сентрал парк, аз се метнах на врата му и повтарях: „Да! Да! Да!“ — с такъв ентусиазъм, че леко го смутих.
Но същата вечер, по-точно, в неделя рано сутринта, се събудих в три с ИДЕЯ. Това бе необичайно за мен. Когато започнах да пиша, бях бъкана с Идеи, но така се страхувах да не ги забравя, че ставах и пишех по цели нощи. Ала след десетина книги даже и да ми дойдеше Идея, продължавах да спя.
Нощта, когато получих предложението за женитба, с натежала от пръстена на Стивън лява ръка, ме събуди ИДЕЯ. Беше толкова великолепна, че не бях в състояние да остана до топлото тяло на Стивън и отново да заспя.
Станах и на пръсти се промъкнах до компютъра, за да запиша мислите си. Всъщност дори не мислех за сюжета, а за герой. Добре де, за мъж. Прекрасен мъж, за какъвто не бях писала преди. Мъж, по-истински за мен от всеки друг, когото бях създала.
В моите книги пиша за един род — Тависток. В началото винаги щом приключвах с даден роман, изпадах в депресия, защото знаех, че никога повече няма да се срещна с моите герои. Но един ден ми хрумна брилянтната идея да напиша четири книги за четирима братя от едно семейство. Не бях преценила обаче, че когато приключа с романите, ще бъда четирикратно повече депресирана. И единственият изход, за да се съвзема, бе да продължа да пиша книги за същия род.
По онова време не си давах сметка в какво се забърквам. Броят на книгите за това семейство растеше, но се увеличаваха и писмата, с които хиляди изискваха от мен да направя родословно дърво. Хората непрекъснато ми сочеха случаи, когато в един роман мъж и жена имат син, а в следващия детето се оказва дъщеря. Наложи се да купя професионални родословни софтуерни програми, за да следя моите хора, защото само след няколко години имах около четиристотин герои, все роднини помежду си.
С годините започнах да обичам моите Тавистокови и техните братовчеди — за мен те бяха като истински. Така че в нощта след моя годеж не беше изненадващо да започна да пиша за човек на име Тависток.
Кръстих го Джеймс Тависток, а аз го наричах Джами; бе едър, разкошен шотландец от шестнадесети век, облечен в характерното за Тависток каре, а героинята — съвременна жена, която предприема пътешествие в миналото, за да се срещне с него.
На сутринта Стийв ме завари пред компютъра да нахвърлям диалози и бележки за книгата. Никога не ме бе виждал така, защото през годините се бях научила да гледам на писането като на всяка друга работа, която те ангажира от девет сутринта до пет следобед. Възползвах се от почивните дни и си давах отпуска като всички останали хора. Бях открила, че това се отразява по-добре на работата ми, отколкото да се поддавам на лудостта „да чакам вдъхновението.“ Наемът, който плащам ежемесечно, е цялото вдъхновение, което ми е нужно.
Стийв подходи с разбиране. Беше инвестиционен банков чиновник (не, не позволявам той да борави с парите ми; споменах вече, че съм влюбена, а не — малоумна) и беше донякъде възхитен от творческия процес. Затова сам си поръча закуската от кулинарния магазин (в истинския живот жената пържи яйца на любимия си; в Ню Йорк просто звънваме по телефона до кулинарния магазин за любимите си), а аз продължих да пиша.
След време се отегчи да ме гледа над клавиатурата и се опита да ме склони да отидем на кино или да се разходим. Но аз не исках да излизам. Сякаш не можех да спра да пиша за Джами.
Стийв заяви, че ме разбира, и затова реши да ме остави да си върша работата; уговорихме се да се видим на следващия ден.
Но не се видяхме на следващия ден, нито на по-следващия. Всъщност не се видяхме в продължение на две седмици. Не желаех да се срещам с никого; единствено исках да продължа да пиша за Джами.