— Какво може да ме утеши сега, когато губя сина на жената, която толкова обичах? — вайкаше се Гилбърт на глас.
Джон не съобразяваше какво да отговори. Какво повече да предложи, след като бе обещал всичко, което притежава?
— Има един кон… — подсказа Гилбърт. — И няколко златни бокала. Нали трябва да пия от нещо. А и нямам вино в оня мой стар замък. Може би нов покрив ще попречи на дъжда да го наводнява.
Изпълнена с омраза, Алида слуша близо час как съпругът й се пазари. Това не беше дори пазарлък — та Джон обещаваше на този отвратителен мъж всичко, което пожелаеше. Даде му вино, добитък, олово за покрив и майстори, които да го поставят. Даде му и шестте златни бокала, които Алида му подари на сватбата. Колко красиви бяха: инкрустирани с рубини и изрисувани със сцени от живота на светци. Родът й ги притежаваше от поколения. Мечтаеше да ги даде на семейството на големия си син, а сега отиваха в ръцете на този мръсен мъж, който без съмнение щеше да ги разтопи часове след като ги получи.
Престана да мисли за Джон. Насочи вниманието с към заспалите в ръцете на дойката деца. Там беше причината за нейното нещастие.
Дали заради годините, прекарани в страдание и покорност, дали заради униженията, причинени от съпруга й, дали заради деветнадесетте години, преминали в молитви без да получи онова, което толкова бе желала, но нещо в Алида се прекърши.
Тя проумя: няма смисъл да се надява, че ще спечели благоразположението на съпруга си. Цял живот се бе старала да бъде изрядна съпруга, умело и вещо да управлява имотите му. Той нямаше никаква представа как се ръководят нещата в замъците му, как се осигурява подходяща храна и как се сервира на масата. Това бе грижа на Алида и тя се бе справила блестящо. Успяваше да командва прислугата, макар да бе почти непрекъснато бременна. Когато възникнеха проблеми — а те никак не липсваха, — тя се заемаше с разрешаването им, така че съпругът й никога не беше обезпокояван.
И сега, след деветнадесет години преданост от нейна страна, той предоставяше всичко, принадлежало от векове на рода й, на едно дете, с което нямаше кръвна връзка. Лишаваше собствените си интелигентни и красиви деца, за да го предостави на това същество.
Погледна чернокосото момченце, сгушено в пълните ръце на дойката, и усети непозната досега омраза. Изпълнилата всяка фибра на тялото й ненавист се насочи към детето. Днес то вече уби майка си, сега се готвеше да убие и нея. То не само ограби от едно цяло семейство всичко, което по право му принадлежеше, но и бъдещето му.
Глава петнадесета
— Ще дам на момчето моето име — обяви Джон с такъв блясък в очите, какъвто жена му не бе виждала никога.
Беше родила вчера и от изтощение спа през цялото време, но Джон не мигна. Искаше веднага да извикат адвокат и с Гилбърт Рашър да подпишат необходимите документи. Опасяваше се, че Рашър ще размисли и ще си вземе детето.
Документите бяха подписани. Джон се яви пред гостите на сватбата и обяви, че се е сдобил със син. За да може да го заяви, без да е пълна лъжа, той се съгласи да плаща на Рашър три ниви жито всяка година, докато момчето е живо. Това — в добавка към всичко останало, което му бе обещал.
Новината на Джон предизвика голямо оживление. Джон искаше да покаже новия си син. Сграбчи го от ръцете на дойката, но и този път момчето и момичето започнаха неистово да пищят — дори бурната глъч на гостите не можа да ги заглуши.
Мег тихичко пристъпи към Джон и настани дъщеря му в другата ръка — плачът мигом секна. Джон не съобразяваше какво да направи. Ужасяваше се, че хората ще се досетят, че проклетата му съпруга и този път го е дарила с момиче.
Доловил гнева на Джон, Гилбърт пристъпи напред и обяви, че децата ще бъдат обречени едно на друго, защото са родени в един и същи ден.
Бурен смях и гръмки наздравици съпроводиха тези думи.
Джон погледна с отвращение малкото момиче в ръцете си и аха да го изпусне, както правеше с всичко, което не му харесваше, но се разнесе гласът на Гилбърт:
— Вдигни дъщеря ми! Нека хората видят колко е хубава. Никой от вас не е подозирал, че мога да създам такава красота, нали?
Той нагло намигна към тълпата и предизвика нов изблик на смях. Гилбърт Рашър можеше да мине и за хубав мъж, ако навремето баща му не бе му счупил носа, ако не бе падал от коне, ако не бе получил толкова удари с пики, ако от десетгодишна възраст не се беше бил с всички мъже и дори с някои жени, изправяли се на пътя му. Сега беше доста обезобразен.