— Как се казват? — провикна се някой от тълпата.
— Сега, сега… — отвърна Джон раздразнен, защото държеше и двете деца, а не само момчето, което искаше. — Ще го нарека… — Джон погледна тълпата с усмивка: — Ще го нарека на името на баща си. — Усмивката му стана още по-широка. — И на себе си, разбира се. Давам му името Джон Талис Хадли. — За момент бе прекалено овладян от емоции, за да продължи, но когато го стори, гласът му трепереше. — Моят син!
Последваха бурни овации — хората наистина се радваха за него. Само един-двама подозираха истината, но бяха достатъчно разумни да си мълчат.
— Ей, Гилбърт… — провикна се някой. — А дъщеря ти? Как ще се казва?
Никога през живота си Гилбърт не се бе замислял за нещо толкова светско като кръщаване на дете. За миг се почувства като в небрано лозе. Стоеше мълчалив, само отваряше и затваряше уста.
С повече дързост, отколкото й прилягаше, Мег се обади:
— Каласандра — провикна се тя. — Не си ли спомняте, милорд? Вие дадохте на детето името Каласандра.
Бе го чула преди години от някаква пътуваща трупа и намираше, че е извънредно красиво — почти колкото дребното момиченце.
Хората наоколо премисляха чутото известно време, докато някаква жена обяви:
— Колко е хубаво — и заклати одобрително глава. Само след миг и Джон, и Гилбърт се съгласиха, че детето се казва точно така.
— Позволете да ги взема — тихичко рече Мег и пое децата от Джон. Не можеше да издържи повече без тях.
Докато Мег седеше в ъгъла, за да накърми децата, Джон обяви, че Гилбърт ще се ожени за десетгодишната му дъщеря. Новината бе посрещната с неодобрение. Никой не харесваше Гилбърт, но го търпяха заради връзката му с трона. Сега обаче, когато почти всички бяха пияни, задръжките бяха паднали и никой не скри отвращението си от похотливостта му към едно още тъй крехко девойче.
Гилбърт едва потисна гнева си от глупостта на Джон да обяви публично споразумението им. Той предпочиташе да се ожени тихомълком и да отведе новата си съпруга, без това да се разчува.
— Не се бойте — провикна се Гилбърт, като се опитваше да обърне всичко на шега, — няма да я вкарам в леглото си, докато не порасне.
— Господ да й е на помощ — обади се някаква жена и хората се разсмяха.
Джон се интересуваше единствено от бозаещото момченце. Не искаше да го изпусне от очи. Не можеше да допусне нещо или някой да го нарани. Щеше да му осигури най-доброто. Щеше да му даде всичко.
Глава шестнадесета
Само Пенела, прислужницата на Алида, знаеше колко е разстроена господарката й през последните дни. Алида съобрази, че заради сделката на Гилбърт със съпруга й няма да има повече възможност да го дари със син. Съпругът й никога повече нямаше да посети постелята й, да не говорим, че за да зачене последното им дете й бяха нужни месеци. Скоро нямаше да може да ражда повече.
В деня, когато Джон Хадли обяви, че чернокосото момченце е негов син, съпругата му загуби всякаква надежда.
В продължение на деветнадесет години Алида бе таила блянове. Все вярваше, че дари ли съпруга си с онова, за което мечтае, един ден той ще се обърне към нея с любов. Сега разбираше, че това никога няма да се случи. Както с лека ръка даде имението Пениман, така нямаше да се поколебае да й отнеме всичко, независимо колко скъпо й беше.
„Единственото, което имам сега, са моите деца — мислеше тя, застанала до тесния прозорец на древния замък. — Моите деца. Не детето на друг мъж и неговата…“ — не беше сигурна как да опише детето-жена, което бе държало ръката й по време на раждането и бе изрекло странни неща.
Това бе изрекла чужденката. Думите се бяха загнездили в съзнанието й.
— Елате да легнете, милейди — подкани я мило Пенела. Сложила ръце върху раменете на господарката си, тя се опитваше да я успокои.
Никога не я бе виждала такава. Изплаши се. Алида от край време бе хубава. Възрастта и многото раждания почти не бяха повлияли на красотата й, но събитията през тази седмица я промениха до неузнаваемост?
Косите на Алида увиснаха около лицето и всеки ден ставаха по-сиви. Минаха два дни от раждането, а Алида отиваше от зле към по-зле. Отказваше да се храни. Лягаше си чак след като часове наред бе кръстосвал стаята; заспиваше неспокойно и в съня си бълнуваше. Пенела бе прогонила всички останали и сама се грижеше за господарката си. Не желаеше никой друг да я вижда такава.