След третата нощ бръщолевенето на Алида придоби някакъв смисъл за Пенела. Първоначално не искаше да повярва, на чутото. Долавяше думи като: „Трябва да умрат заедно.“ Повтаряха се непрекъснато — „Трябва да умрат заедно. Трябва да умрат заедно.“
Пенела сложи плетката настрана и застина. Не й се искаше да мисли, че господарката й е загубила разсъдъка си.
— Огънят ще ги пречисти — говореше Алида. — Огънят ще ги накара да умрат заедно.
Пенела нямаше представа какво става, но се надигна и отиде до прага. Някаква прислужница тъкмо пресичаше преддверието. Тя я дръпна, заповяда й да остане пред вратата на милейди и й даде да разбере, че ако допусне някой да влезе, ще бъде сурово наказана. Всички познаваха нрава на Алида, така че момичето се подчини.
Повдигайки поли, Панела потъна в нощта. Забърза към далечната кула. Именно там Джон бе оставил за по-сигурно „своя“ син заедно с дъщерята, от която въобще не се интересуваше. Пред вратата имаше стражар, но той спеше, така че без особени усилия Пенела успя да се промъкне.
Вътре в стаята единствено лунната светлина й помогна да намери голямото легло — там дойката спеше между двете деца.
— Събуди се — разтърси я внимателно Пенела, за да не събуди стражата.
Почти припадна, когато усети мъжка ръка върху рамото си. Обърна се и съзря нисък, набит, приятен на вид мъж с обветрено лице.
— Кой си? — сепна се тя.
— Уил. Съпругът на Мег. Какво има?
Личеше, че е човек на здравия разум.
— Страх ме е — довери му се тя, но тутакси почувства вина — сякаш предаваше господарката си. Хрумна й, че не трябваше да идва, и се приготви да си тръгне. Уил обаче здраво я хвана за рамото.
— Какво има? Трябва да ми кажеш.
Имаше нещо толкова добродушно в нрава на този човек, нещо събуждащо доверие, че в следващия миг тя вече му разказваше всичко, макар и шепнешком.
— На господарката ми й се насъбра доста. Мисля, че се готви да нарани момчето. Май…
Тя покри лицето си с ръце.
— Как? — настоя Уил.
— Огън — отговори тя. — Непрекъснато говори за огън.
Уил не бе образован, но бе се справял с доста критични положения през живота си. Веднага схвана, че трябва да действа бързо.
— Ще отведа Мег и децата оттук.
— Може и да няма опасност. Все пак господарката ми бълнува. Сигурна съм, че…
— Да, може и така да е — зауспокоява я Уил. — Може да е било само насън. Та тя току-що роди. Понякога родилките приказват странни работи. Сигурно няма нищо страшно. Най-добре е да се върнеш и да се погрижиш за нея.
— Да, прав си — съгласи се Пенела, доволна от спокойната увереност и сила на този мъж.
— Върви. Легни си. Сутринта всичко ще е наред.
Тя си тръгна, а Уил веднага събуди Мег. Знаеше, че всички трябва да изчезнат незабавно. Откакто Мег му разказа за подмяната на децата, той очакваше нещо подобно. Разбира се, че Алида не би се поколебала да убие това момче, което заплашваше собствените й деца.
Мег, добрата, разбрана Мег, не зададе никакви въпроси, когато мъжът й я събуди и кратичко й обясни, че трябва да се промъкне покрай стражата с децата и да напусне земите на замъка колкото може по-бързо. Тя усети, че децата са в опасност и това бе достатъчно.
Уил седна при стражаря и започна да му разказва някаква неприлична история, а Мег притиснала спящите деца, се спусна по старото каменно стълбище. Озовала се навън, метна шала върху главата си и бързо се отправи към селото. Благодари на Бога, че живеят в модерен свят, та подвижният мост вече не се вдигаше вечер. Истината бе, че Джон Хадли продължаваше да живее в стария замък, защото бе прекалено стиснат, за да си построи удобна къща. Дебелите каменни стени не бяха нужни, за да се опази човек.
Уил пресметна, че Мег вече се е измъкнала. Потъна в дълбок размисъл. В случай на пожар, при който бебетата трябваше да изгорят, щеше да се очаква да намерят трупчетата им. Ако не ги открият, щеше да се организира издирване и момчето щеше да е под угроза докато е живо.
Нужно му бе съвсем малко време, за да реши какво ще предприеме. Никак не му хареса мисълта, че извършвайки такова отвратително деяние, вероятно щеше да си затвори вратите за Рая. Но ставаше въпрос за Мег и тези две деца, които тя вече така силно обичаше. Раят за него нямаше значение.
Тичешком напусна замъка и се отправи към църковния двор — само преди дни тук погреба телцата на собствените си деца. След като щеше да има пожар сред развалините, щеше да има и детски трупчета.