И все пак на върха на хълма се спря. Сърцето й биеше диво. Имаше чувството, че всеки момент ще изскочи от гърдите й. След минута-две погледът й се проясни. Не повярва на очите си.
В подножието на хълма, на равното пасбище, онова отвратително животно с разширени ноздри ту вдигате във въздуха предните си крака, ту ги сваляше. На гърба на коня Талис седеше изправен като рицар и изглеждаше, сякаш се е родил на седлото. С лекота се справяше с огромния кон — придърпваше юздите и успяваше да се задържи всеки път, когато животното се изправяше на задни крака.
Мег не можеше да помръдне; бе замръзнала на място. Някъде през годините бе забравила, че Талис не е син на фермер. Виждаше пред себе си млад благородник. Независимо от грубите дрехи Талис имаше осанката на елегантното момче — собственик на коня.
— Нека аз! — крещеше Кали и дърпаше Талис за крака. — Нека аз!
Мина малко време, докато Мег разбере какво точно казва Кали — очевидно се готвеше да се качи на коня. Сърцето на Мег, едва започнало да се успокоява, отново заби лудо и тя се втурна надолу по хълма. Талис ще се погрижи за Кали, успокояваше се тя, без да смее да мисли кой ще се погрижи за Талис. Той няма да допусне нещо да й се случи, повтаряше си тя.
Какво става там?! Мег отново застина на място: Талис слезе от коня и повдига Кали. Но той й помага да яхне разбеснялото се животно! Сама! Остави мъничката Кали сама върху огромното буйно животно. Мег не можеше да диша. Не можеше да диша, не можеше да мисли и определено — не можеше да протестира.
Трудно е да се опишат чувствата на Мег, докато наблюдаваше дребното момиченце с разпуснати коси — плитката й се бе разплела — да седи върху гърба на животното с размери на плевня. Мег бе убедена, че в следващия миг ще види детето размазано и окървавено под огромните копита.
Нищо подобно: Кали дръпна юздите, смехът й се разнесе из полето, а конят се изправи на задните си крака.
— Дръж го! — викна й Талис. — Контролирай го!
Как, чудеше се Мег, дребното момиченце се справя с огромния кон? И още — какво пък знае Талис за конете?
Приседна тежко на земята. Спомни си нещо, което искаше да забрави. Децата не бяха нейни. Ако бяха нейни и на Уил, щяха да се страхуват от такова голямо животно. Щяха да постъпят както Мег с момчето-собственик на коня: щяха да му се поклонят и да се обръщат към него с „милорд“. Никога, никога на фермерски деца нямаше да им хрумне, че имат право да яздят богато украсения кон на обсипан със скъпоценности благородник.
— Искаш ли да опиташ и ти? — Талис покани Мег, щом я зърна. — Много е забавно.
Мег успя само да поклати глава и продължи да ги наблюдава. Сякаш бе попаднала в една от приказките на Кали. Талис стоеше пред коня, който се вдигаше на задните си крака, но сега сърцето на Мег почти не трепна. Тя вече знаеше, че Талис е наясно какво върши. Не можеше да си обясни защо е така — та нали бе сигурна, че през живота си не е виждал кон като този, — но тя му вярваше почти толкова, колкото той бе уверен в себе си.
Подскачайки, за да хване юздата, Талис придърпа главата на коня към своята. В първия миг животното погледна като полудяло, но само след секунди Талис успя да го укроти с ръце и същевременно нашепваше нещо, а конят сякаш разбираше.
— О, ти го укроти — докато се изправяше на седлото, Кали едва прикри разочарованието в гласа си. — Можех да го накарам да лети.
— Да лети! Ха! Какво знаеш ти за летящи коне, пък и за конете изобщо?
— Знам колкото теб. Пусни го и ще пояздя из полето.
— Не и сама — решително се възпротиви Талис, като с лекота се метна пред нея на седлото. Напълно бе забравил болния си крак, а само допреди час твърдеше, че ще умре от него.
— Дръж се за мен — провикна се той през рамо, преди огромният кон да се вдигне отново на задните си крака и да хукне, сякаш бе шибнат с камшик.
Мег гледаше и не вярваше на очите си.
Някакъв вик върна Мег към действителността. О! Младият благородник, накуцвайки, се спускаше по хълма, а конят му бе поел с двама ездачи на гърба. За миг умът на Мег заработи трескаво. Представи си Талис и Кали увиснали на бесилото, безжизнените им телца. Обесени, защото са откраднали коня на това момче.
Първата мисъл на Мег бе да го убие. По-добре да обесят нея за убийство, отколкото някой да посегне на скъпоценните й деца.
Мег бе онемяла, но същото можеше да се каже и за момчето. Днес сутринта то открадна коня от баща си, за да му докаже, че наистина е мъж и може да язди звяра. Ала щом седна на седлото, конят препусна. Галопира толкова километри и толкова часове, че сега Едуард нямаше никаква представа къде се намира. И нещо по-лошо — две селски деца току-що препуснаха нанякъде с животното. Само че при никакви обстоятелства той няма да признае, че те яздят с несравнимо по-голяма лекота от него.