Глава двадесета
Мег чувстваше болка в краката. Всъщност болеше я цялото тяло. Вървеше вече два дни, а не бе привикнала да ходи.
Настигна я раздрънкана, натоварена със зеле каруца. Тя се дръпна встрани от пътя и нагази в прахта и мръсотията отстрани. Облегна се на едно дърво за минутка отмора. За хиляден път се питаше как се оправят Уил и децата без нея. Дали когато се върне, Уил ще й се сърди? Или ще бъде толкова разстроен за нея, че ще я прегърне, доволен, че се е прибрала жива и здрава? А може и да не й говори в продължение на дни… или години?
Мег никога не бе чувала някоя съпруга да избяга, а после да се върне при мъжа си. Затова не можеше да предвиди какво ще направи той. Вярно, веднъж й разказаха как някаква избягала с чужд мъж, но никога не бе ставало дума жена да избяга, за да намери учител — какъвто бе нейният случай.
Погледна към слънцето и прецени, че има поне още два часа, преди да прекара поредната студена нощ върху голата земя. Затова се отдръпна от дървото и закрачи отново.
Мина почти месец от случката, която според Мег промени живота на нейното семейство. Откакто онова момче Едуард се появи, нищо вече не бе същото. Поне не за нея и децата. Уил си остана същият и когато Мег се опита да го заговори за настъпилите промени, той се ядоса. Отказа да обсъжда думите на Мег, че Кали и Талис всъщност са от благороден произход.
— По-добре е да са фермерски деца! — отсече той така разгневен, че всички го погледнаха изумени. Уил никога не се ядосваше безпричинно, а сега не схващаха кое предизвика раздразнението му. — Забравете това момче! — продължи да крещи той. — Как ми се ще никога да не се бе появявало.
Дните минаваха, но децата не забравяха посещението на Едуард. Мег бе права — той промени нещо в тях. Кали разглеждаше книгата с такава жажда, та Мег си помисли, че ще глътне красивите заврънкулки. А Талис се опитваше да размахва меча, както Едуард му показа. Така продължи около месец; после Кали спря да разглежда книгата, а Талис заряза меча и повече не посегна към него.
— Какво има? — разтревожи се Мег, защото лицата и на двамата се издължиха и те станаха необичайно мълчаливи.
— Няма смисъл — обяви Талис. — Не ми е нужен меч. По-добре да стана ковач.
Мег бе свикнала с мрачните настроения на Талис; вечно смяташе, че мизерията ги дебне зад ъгъла. Необичайното сега беше, че Кали не му се подигра и не му каза, че говори глупости. Мег не си бе давала сметка, но една от „задачите“ на Кали бе да развеселява Талис, да му посочва оптимистичната страна на нещата. Ако Талис обявяваше, че не може да се справи с нещо, Кали се намесваше и му вдъхваше кураж: той е способен да направи всичко на този свят — Мег знаеше откъде идва убедеността на Талис, че е в състояние да премести и планина — просто Кали вярваше, че е така.
Но Кали не каза нищо, когато Талис остави меча. А когато прибра скъпоценната книга, Мег я попита защо.
— Не мога да чета — обясни детето. — Никога няма да се науча. Бива ме само да храня зайци.
Мег не бе чувала Кали да отрони „не“ през живота си. И никога не бе чула да казва, че иска нещо. Сякаш единственото й желание бе да е с Талис. Талис вършеше нещата, а Кали го следваше и го насърчаваше, че може да ги стори. Бяха идеална двойка: неговият песимизъм и самоувереност се съчетаваха с нейната стеснителност и вяра в магиите и красотата. Но преди всичко — насърчаваше Талис с непоклатимата си вяра в него.
Когато Мег чу Кали да се оплаква, че не може да чете, се наложи да приседне. Трябваше да приеме съществуващите факти: нещата се бяха променили и никога нямаше да са каквито бяха.
Няколко дни тя размишлява какво да предприеме. Реши да отиде при съпругата на Джон Хадли и да поиска пари, за да наеме учител за децата.
Мег предпочиташе съпругът й да решава проблемите, а тя да се съгласява; правеше го почти толкова сляпо, колкото Кали следваше Талис. Но Мег не бе глупава, Досещаше се защо Джон Хадли не е дошъл да потърси скъпоценния си осиновен син. През изминалите години или съпругата му е родила здраво момченце, или някак е успяла да убеди съпруга си да забрави за момчето. Мег нямаше да се учуди, ако онази жена е излъгала, че Талис е мъртъв.
Но Мег бе уверена, че Алида знае истината. Уил купи фермата с пари от нейно благородие; така й бе казал. Е, Джон може и да смята, че децата са мъртви, но Алида знае, че са живи някъде. И ако нейно благородие не се интересува от нечий чужд син, редно е да я е грижа за собствената й дъщеря и не може да я остави необразована. Как ще погледнат на невежеството на Кали, когато най-сетне отново я приемат в богатата къща на баща й?