Откакто започна това охладняване, какво ли не стори Пенела, за да си възвърне благоволението на милейди: неуморно работеше за нея, изпълняваше всяко желание, опитваше се да предугади следващото, за да го изпълни предварително. Постара се господарката й да не може без нея. Алида приемаше всичките й усилия, но продължаваше да е хладна, нямаше ги вече разговорите за децата и бъдещето. Години наред границата в отношенията господарка-прислужничка бяха твърде неясни, но сега се спазваха стриктно.
Ако Пенела не бе толкова предана, а беше по-проницателна, щеше да се досети какво е отдалечило Алида. Няколко месеца след пожара самотният старец, обитател на изоставената горска колиба, където се грижеше за ранените соколи, които хората на Джон му носеха, видя нейно благородие да накуцва по пътеката, след като конят я бе метнал на земята. За да завърже разговор и да отклони мисълта на милейди от болката, спомена, че е истинско щастие, дето младата Мег (всички бяха млади за него) е успяла да се спаси с двете деца от пожара. В отговор на въпросите на Алида той разказа как Мег и Уил бяха претичали през гората недалеч от колибата му, а той ги видял, защото нощем не можел да спи… Старецът се уплаши от гневния израз на лицето на нейно благородие, според него тя се беше досетила, че както всяка нощ, и тогава е бракониерствал.
Нейно благородие си тръгна, но старецът разбра, че дните му са преброени. Беше разкрит и ако не се ометеше тутакси, щеше да увисне на бесилото. Затова, когато същата нощ изпратеният от Алида човек се прокрадна, за да убие стареца, от закоравелия бракониер нямаше и следа.
Старецът никога не узна какво си помисли Алида за бягството му. Нея хич не я интересуваха нощните му занимания. Какво значение имаха няколко зайци? От месеци тя се чувстваше в безопасност, защото смяташе, че момчето, което съпругът й така силно желаеше, та бе готов да го замени срещу собствените си деца, е мъртво. А сега ставаше ясно, че не е мъртво. Продължаваше да живее някъде. Най-много от всичко на света искаше да организира издирването му, да го открие и да го убие. Никога нямаше да е в безопасност, докато момчето е живо; ако се наложеше, щеше да го убие със собствените си ръце.
А нямаше как да предприеме издирването без знанието на съпруга й. Щом се организира такова нещо, той ще се досети за причината и ще разбере, че момчето е живо. Тогава той щеше да предприеме издирването.
Алида можеше само да се надява, че никои друг не е видял как дойката и съпругът й бягат през гората под прикритието на нощта, отнасяйки новородените деца със себе си. След дълги часове на размисъл Алида започна да се чуди как са се досетили за опасността. Единственият отговор бе, че са били предупредени. И само Пенела можеше да го стори.
От този момент Алида намрази прислужничката си. Знаеше много добре как да я накаже. Пенела изпитваше огромна гордост от близостта с Алида. Толкова се гордееше, че понякога се държеше, сякаш тя е господарката. Много пъти Алида я сварваше да заповядва на другите прислужници с недопустим за нея тон. Някога това се струваше забавно на Алида. Забавно, до нощта когато Пенела не превиши правата си — с постъпката си можеше да разруши живота на Алида.
Алида наказа Пенела, като я лиши от благоразположението си. Вече не споделяше тайните си с нея; държеше се като с обикновена прислужница. За Пенела щеше да е по-милостиво да я бяха сложили на кладата, отколкото подобно държане, и Алида добре го знаеше. Беше идеалното отмъщение.
Сега, докато известяваше господарката си, че онази жена, наета навремето за дойка на момичето и момчето, иска да я види, Алида не се изненада. Пенела трябваше да се досети, че има нещо подозрително. Но обладана от щастието да сподели нещо тайно с господарката си, тя не забеляза нищо нередно. Мисълта й бе изцяло заета с мечтите да си възвърне благоразположението на Алида, да има отново предишните привилегии и предишната власт.
— Кой друг знае за идването й? — попита Алида рязко.
— Никой. Беше долу на двора, забулена с шал, и щом ме видя, се втурна право към мен. Представяте си какво ми беше — такава като нея да заговори мен.
Алида едва се въздържа да й изтъкне, че е само прислужница и не по-важна от дебелата фермерка. Но през последните няколко минути Пенела бе решила, че отново си е върнала старото привилегировано положение; сякаш изминалите девет години не съществуваха.
— С никого не е говорила? Сигурна ли си?
— Съвсем сигурна. Тя самата ми каза. Увери ме, че от два дни дебне удобен случай да види вас или мен. Знае колко държите на мен и да ми каже нещо, е все едно, че го казва на вас, затова говори само с мен.