Онова, което някога бе допадало на Алида, сега я отвращаваше. Как е могла да търпи самонадеяността на тази жена? На времето, самотна и нещастна, когато нямаше съпруг или приятелка, когато нямаше нищо освен омраза в сърцето си, се бе вкопчила в нея.
— Доведи я тук — нареди Алида. — Внимавай друг да не я види. Пъхни в ръцете й кошница с билки, та ако някой я зърне, да помисли, че е дошла да ми продава стоката си, а не да ми казва нещо.
— Да, милейди — поклони се Пенела с преливащо от радост сърце.
С част от съзнанието си долавяше, че гневът на нейно благородие е свързан със случката в нощта на пожара. С годините Пенела започна да съжалява, че бе предупредила онези селяни за намеренията на милейди. Какво значение имаха за нея те или бебетата? Ако Алида ги искаше мъртви, коя бе Пенела, че да й се противопостави? Но колкото до справедливостта, тя продължаваше да не разбира какво толкова бе сторила през онази нощ, та разгневи Алида. После всичко се подреди чудесно, нали? Така че какво лошо бе сторила? Не правеше ли всичко за доброто на нейно благородие?
— Да, сега ще я доведа и ще поговорим с нея.
— Не! — сряза я Алида. — Ще разговарям с нея насаме.
Пенела отвори уста, готова да протестира, но се отказа.
— Да, милейди — промълви тя, като си позволи да го изрече толкова гневно, колкото смееше.
Прислужничката излезе, а Алида си помисли, че може би трябва да се отърве от нея. Направи усилие да се успокои. Да се успокои и да разсъждава трезво. Трябва да разбере къде живее тази жена и съответно — къде е момчето. Трябва да я разприказва.
Когато Мег влезе, Алида видя съвсем обикновена жена с набраздено от труд лице. Беше дебела, вървеше бавно и носеше кошницата с билките, сякаш бе много тежка.
Алида видя честни сини очи, открити и невинни като на коте. През целия си семеен живот тази жена не е понасяла омраза и тормоз както нея. Алида по-скоро би умряла, но не би признала, че изпита завист. Дебелата старица не бе родена красавица или богаташка; единствените й деца, заченати доста късно, бяха умрели. Но сякаш благословена от Бога, бе получила две здрави силни деца, които да ги заместят. Нямаше съмнение, че съпругът й я обича, закриля и не желае друго освен щастието й. А тя, Алида, живее в голяма хубава къща, която Джон продължава да изкусурява, има съпруг, но ако му кажат, че е умряла, най-вероятно само ще свие рамене.
Алида се усмихна на Мег, сякаш бе пратеничка на кралицата.
— Седнете. Сигурно сте уморена от пътуването. Да ви налея ли чаша вино?
Мег бе очаквала да се сблъска със студенина, затова подобно посрещане я обърка. Само три пъти в живота ся бе пила вино, и то силно разредено. И никога не й бе наливано в сребърен бокал от бялата ръка на господарка.
Отпи внимателно от виното — удари я право в главата. Нито капчица вода нямаше в това вино.
Подреждайки полите на тъмночервената си кадифена рокля, Алида седна срещу Мег и наблюдаваше как виното и сладките изчезват. На втората чашка Мег се поколеба, но Алида успя да я склони — щяла да я обиди, ако й откаже.
— В края на краищата ви дължа толкова много. През всичките тези години сте се грижили за дъщеря ми, нали?
— Да — съгласи се Мег.
Чувстваше се толкова добре, толкова спокойно. Мина й кощунствената мисъл, че разбира защо мъжете пият. И защо не допускат жените до чашката. Кой може да предскаже какво би направила една жена, ако се чувства така. Мег се чувстваше уверена; тя можеше да направи всичко.
— Разкажете ми за малката — подкани я Алида с най-сладкия си глас. — Разбира се, ако желаете. Имам чувството, че е повече ваша, отколкото моя.
— О, не, не е така — възрази Мег, макар да съзнаваше, че лъже. Та нали и двете деца си бяха нейни. Но приповдигнатото настроение от виното я накара да реши, че тази лъжа не е грях.
— Значи не възразявате да поговорим за тях? — попита Алида, като даде да се разбере, че би искала да узнае и за двете деца. Надвеси се и взе бокала от Мег — още миг и старата жена щеше да заспи.
От всичко на света Мег най-много желаеше да говори за децата. Дори понякога се ядосваше на Уил, че вместо за децата си мисли за фермата. Веднъж доста строго я предупреди: „Не се привързвай толкова към нещо, което не е твое.“ Беше се изсмяла — та имаше ли някой по-привързан към децата от него. На моменти Мег си мислеше, че обичта му към децата е по-голяма от нейната — толкова силна, че не може да говори за нея.
— Те са необикновени деца — подхвана Мег нежно, а мисълта й литна към фермата. Нищо, че в сравнение с тази красива и богата къща фермата е направо бедняшка. Мег не би заменила и една роза от градината си за всичкото богатство тук. През двата дни, докато чакаше да види нейно благородие, усети… Ами да — че тук има нещо нездраво. Сега й се искаше да приключи час по-скоро и да си върви у дома.