Мег се досещаше какво обмисля Алида и защо се бави. Очевидно не желае на съпруга й да бъде напомняно за Талис. Значи, помисли си Мег, настъпил е моментът, когато трябва да е изключително съобразителна.
Мег започна да изрежда всичко, за което си бе мислила по дългия път насам.
— Не е редно децата да останат неуки — настоя решително тя. Беше си наумила да е неотстъпчива по този въпрос. — Трябва да имат учител; някой, който да ги подготви за мястото им в обществото.
Колебанието на нейно благородие принуди Мег да забие кинжала:
— Всичко, което съпругът ми и аз изкарваме, стига само да изхраним младия Талис. Той расте така бързо, че едвам смогваме да го обличаме. Казах ли ви, че е висок почти колкото мен, а е само деветгодишен? Сигурна съм, че милорд ще е възхитен, когато го види.
Алида печелеше време и съобразяваше бързо. В миналото не бе имала време да крои планове. В нощта на пожара допусна грешки, но този път искаше да ги избегне.
— Значи искате да образовате момчето попита тя благосклонно, като се стараеше омразата са не се прокрадне в гласа й. Разбираше, че тази отвратителна жена се опитва да я шантажира, да й каже, че ако не получи парите, ще представи това здраво момче на съпруга й.
— О, не! — спря я Мег. — Те и двамата трябва да получат образование. Не може да се даде нещо на единия, без да го получи и другият. Не е възможно да бъдат разделяни.
— Нима? И какво ще стане, ако бъдат разделени? — попита Алида усмихната, но в същото време си мислеше колко й е противна тази жена.
— Това ще ги унищожи — отговори Мег простичко и напълно искрено. — Нима не разбрахте? Те не са двама души. Те са едно цяло. Две половинки на едно цяло. Не е възможно да съществуват един без друг.
Алида отново усети как косата на тила й настръхва — точно както по време на молитвата й преди девет години. Две половинки на едно цяло. Един дух, разделен на две половини.
— Да, да. Елате утре и ще получите парите — изрече Алида припряно.
„Да — помисли си тя същевременно, — ела утре и ще съм подготвила всичко. Ще знам къде живеете и ще ви унищожа.“
Разбирайки, че разговорът е приключил, Мег се канеше да се надигне, но осъзна, че краката не я държат. Не й се искаше да се връща утре. Може би защото сетивата й бяха притъпени от виното или по друга причина, но изведнъж й се прииска да не бе предприемала това пътуване. Прииска й се да бе поговорила с Уил предварително. Може би той щеше да намери начин да се сдобият с пари за образованието на децата. Може би Уил щеше…
Мег нямаше време да мисли повече, защото изведнъж настъпи хаос — Пенела се втурна в стаята, за да съобщи на господарката си, че една от дъщерите й се е подпалила.
— Изчакайте ме тук — нареди Алида, повдигна полите си и хукна навън.
За момент Мег остана там, където беше — прекалено оклюмала и тежка, за да помръдне, уморено отпусна глава и за малко придряма.
Сънуваше и го съзнаваше, но нямаше значение, че е сън. Като че ли имаше нещо, което трябваше да си спомни, а не можеше. Тя и Уил бягаха с децата, бягаха през гората посред нощ и никой не ги виждаше. В сън си Мег бе като замаяна, а двете бебета бяха привързани към нея с примката, която Уил й стъкми. Той предложи да носи едното дете, но те така пищяха, когато бяха разделени!
— Хайде Мег, трябва да вървим — пошепна той след една кратка почивка. — Тя скоро ще ни настигне.
Мег сепната се събуди с доста бистра глава след изпитото вино. „Тя скоро ще ни настигне.“ Изведнъж Мег проумя. Лейди Алида бе предизвикала пожара през онази нощ, за да убие момчето, което заплашваше бъдещето на нейните деца.
Мег започна да проумява от години забравени неща. Неща, които бе чула в нощта, когато за пръв път видя децата. Проумя защо Уил настояваше да се крият през всичките тези години. Мег си припомни колко пъти бе спорила с него, че не вреди на децата от време на време да ходят в селото. Уил рядко им позволяваше освен в пазарните дни, и то защото се нуждаеше от помощ. Талис много го биваше да продава стоката, а Кали така умееше да я подреди, че всеки искаше да купи точно от тях.
Сега Мег разбра. Проумя защо никой не бе потърсил децата и никога нямаше да ги потърси. Хората мислеха, че тя и децата са загинали сред пламъците. А пожарът бе предизвикан от лейди Алида.
Дали от виното, дали от вечно готовия за закрила майчин инстинкт, но Мег усети как се разгневява. В един миг прозря какво значи да мразиш. Тази жена, тази… тази лейди се бе опитала да убие невинно дете, без да я е грижа, че щеше да загине и собствената й дъщеря.
Мег осъзна, че трябва да напусне това място и да се прибере вкъщи. А вече беше твърдо убедена, че лейди Алида е длъжница на децата заради всичко, което се бе опитала да им стори.