Ала на хората там им идваше до гуша от просията му за пиене и от нахалните му маниери, та го изхвърляха. Уил го хвана за врата и го извади от канавката — целият бе в кал и животински изпражнения.
— Можеш ли да четеш? — попита Уил. Наложи се здравата да го разтърси, за да получи отговор.
— Разбира се, че мога. Да не съм някой селски простак, който използва хартията, за да си бърше…
— Не ме интересуват селяните. Искам да научиш сина ми и дъщеря ми да четат.
Очите на Найджъл широко се разтвориха. Имаше силно развито чувство за хумор и когато този упорит фермер поиска от него — от него! — да научи тъпите му деца на азбуката, той забрави за изпражненията, засъхнали по лицето му. Изправи се в цял ръст и като се стараеше да не залита много, попита:
— А може би и да смятат?
При тези думи взе да рие земята с крак като дресиран кон — за да подскаже, че според него децата на Уил са с акъла на животните.
Макар и с прост произход, Уил не се плашеше от никого — бил то крал или учен.
— Ще се спазаря с теб — обеща той. — Стига децата ми да са достатъчно умни, за да научат всичко, което знаеш, и да схващат бързо, ще се откажеш от пиенето.
След миг на вцепенение Найджъл отметна назад глава и избухна в смях. Причината да загуби толкова добри места, без да си осигури препоръки за други, бе, че не се въздържаше и обясняваше на родителите колко глупави са децата им. Веднъж обяви на един херцог, че по-скоро маймуна ще се научи да чете, нежели синът му.
А сега този селянин го предизвиква. Найджъл не очакваше да открие особена интелигентност в тъпата му ферма, само тайно се надяваше да изкара някое друго безплатно хранене. Прие предизвикателството на Уил, ала след като се запозна с Кали и Талис, не посегна повече към чашата. Просто нямаше време за пиене защото жаждата на двете деца за знания бе неутолима.
Глава двадесет и трета
ШЕСТНАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЖДАНЕТО, 1587
— Ти пък какво знаеш за бебетата? — попита Талис високомерно.
— Каквото ти за рицарите и великите им подвизи — отвърна Кали и извърна поглед от него. Напоследък като че ли мислеше само за бебета, женитби и собствен дом. Тя и Талис винаги се бяха присмивали на подобни неща, като смятаха, че ухажването е глупаво нещо, но през последните няколко месеца сякаш всичко се промени.
Днес бяха избягали от никога несвършващите задачи на Уил, а Найджъл бе избягал от своите постоянно задаващи въпроси ученици, така че тя и Талис отидоха до любимото си място на хълма под огромния бук. Клоните на дървото се спускаха толкова ниско до земята, че образуваха нещо като колиба, в която тя и Талис се усамотиха.
Седеше облегната на дървото и наблюдаваше как Талис размахва стар ръждясал меч, изнамерен неизвестно откъде от Найджъл. С годините физическите им различия се откроиха. Шестнадесетгодишният Талис приличаше на двадесетгодишен. Вече бе висок над метър и осемдесет, широкоплещест, а мускулите му укрепваха с всеки изминал ден. Преди близо година гласът му се промени. При него, разбира се, това не стана след месеци прегракнали писукания. Една сутрин той просто се събуди с плътен и доста привлекателен глас — глас на мъж.
Талис не прояви никаква скромност по отношение на своя добър късмет при съзряването си. Изтъкваше го пред Кали при всяка възможност. А нея порастването като че ли я отмина. Тя също бе на шестнадесет, но бе лишена от всякакви женствени белези. Талис бе по-висок от повечето възрастни; Кали бе със сантиметри по-ниска от своите връстнички.
Кали се тормозеше не само заради ръста си; нямаше и никакви признаци на съзряване. Сподели с Мег, че върху гърдите й може да се меси хляб, защото бяха плоски като дъска. А Уил можел да използва правото й като кол тяло, за да построи новия кокошарник. Една вечер обяви, че стомахът й е толкова гладък, та ако хапне череша, непременно ще си проличи. Казваше, че другите момичета имат червени устни и розови бузи, а тя е тъй безцветна, че затвори ли очи, хората няма да я виждат. Веднъж Уил рендосваше тясна, бледа дъбова дъска за пейка и Кали обяви:
— Тя ми е като сестра-близначка.
Мег се стараеше да не прихне, когато Кали изричаше някоя от самоосъдителните си забележки, но мъжете се заливаха от смях. Дори Уил не успяваше да се въздържи. Е, поне Уил и Найджъл бяха достатъчно добри да не отвръщат на тъжните й коментари. Но не и Талис. Беше истинско чудовище; никога не пропускаше възможността да й напомни, че прилича по-скоро на момиченце.