Уил не понасяше арогантността на Найджъл.
— Да, момко, ние в провинцията сме такива тъпоглавци, че не ни идва на ум какво може да направят младеж и девойка, когато са сами цял ден. Не можем да четем, затова и нищо не знаем.
Изчервен, Найджъл млъкна за известно време, но това не го отказа да раздели децата, защото — според него — грехът дебне на всеки ъгъл. Веднъж Уил му посочи, че е като в Райската градина — там нямало грях, докато някой не посочил на Адам и Ева, че такъв съществува.
— Момко — каза Уил, — мисля, че се налага да им обясниш какво може да стане, когато са сами. Те не знаят.
По този повод каза на Мег:
— Струва ми се, че на младини този момък е извършил нещо, от което се срамува.
Мег се поколеба:
— Не мислиш, че в думите му има истина, нали?
Уил поклати глава.
— Дори така да е! Ще имаш ли нещо против прибързана сватба и внуци, за които да се грижиш?
Мег се оживи и Уил започна да се забавлява как търси повод да „изгони“ от къщи децата при всяка възможност. И тя като Уил знаеше, че тялото на Талис и умът на Кали са узрели. Някой ден, скоро, двамата щяха да се изравнят.
Но онова, което бе забавно за Мег и Уил, се оказа влудяващо за Кали. Тя не разбираше какво изпитва, какво я разкъсва ден и нощ. Нощем Талис я викаше шепнешком да дойде при него, защото му било студено. Кали не се подчиняваше, защото знаеше, че той я вика именно защото му е студено.
Сега, скрита в клоните на дървото, тя свирепо гледаше Талис. Играеше си с проклетия стар меч, откакто го помнеше. В селото постоянно приказваше с другите момчета за всеки ездач, минал оттам. Питаше как е бил облечен, какво е казал, дали е бил засмян или намръщен. Имаше богати познания за нравите на рицарите и постоянно обясняваше как един рицар казва това или онова. Така тормозеше Найджъл да му разказва непрекъснато за рицари, че на човека му идеше да вие от досада.
— Какво става с теб? — попита Талис изведнъж, като замахна във въздуха близо до главата й.
— Не знам — отвърна тя кисело. — Нещо отвътре ме кара да се чувствам особено. Сърдита. Тъжна. Щастлива. Просто не знам.
Продължаваше да стои облегната на дървото и избягваше да го погледне.
Талис не се впечатли особено от думите й, но се дразнеше, когато не искаше да играят. Понеже беше едър на ръст, в селото трябваше да се прави пред останалите момчета на мъж. Но пред Кали нямаше защо да се преструва. Понякога тя измисляше, че е благородничка, пленена от дракон, и той я спасява. Но последния път, когато играха тази игра, тя се държа много необичайно — разправяше, че трябвало да се оженят и да имат деца. Почувства се доста объркан и оттогава не бяха играли не само тази, но и никоя друга игра.
Сега се опитваше да привлече вниманието й. Замахна силно и заби меча в дървото до ухото й.
— Сега ти си моя пленничка, принцесо.
Тя побутна меча.
— Такова си бебе — отбеляза с негодувание Кали.
— Аз? — Талис не можеше да повярва на ушите си. — Ти си малко по-голяма от бебе — отсече той и посегна да я сграбчи.
Подобни пререкания бяха нещо обичайно между двамата; винаги ги бяха имали. Пред другите хора не се докосваха, ала насаме изпитваха непреодолимо желание да се пипнат. Далеч от бдителния поглед на Найджъл, те учеха уроците си — по гръцки и латински, по астрономия и математика, — седнали плътно един до друг, сякаш бяха залепени.
Но днес Кали гневно се отдръпна. Никога не бе се съпротивявала той да я докосва, така че Талис нямаше представа колко е сериозна. Сграбчи я отново и дори когато тя започна да се извърта, за да се отскубне, той реши че се преструва.
Най-после Талис си даде сметка, че тя наистина иска да избяга, и реши, че се страхува от нещо. Това му хареса, защото обичаше да си представя, че е снажен и силен рицар.
— Няма от какво да се страхуваш — увери я с най-гърления си глас. — Аз ще те защитя.
— А кой ще ме защити от теб? — сряза го тя саркастично.
— От мен?
Талис бе потресен. Как може да мисли, че той ще я нарани? Тя му бе правила отвратителни номера — направи го за смях пред цялото село; но въпреки всичко никога не поиска да я нарани.
— Никога няма да ти сторя зло — повтори той и се отдръпна.
Понякога Кали бе накърнявала гордостта му, но никога не бе го подозирала, че с неговото чувство за чест ще си позволи да нарани толкова крехко и безпомощно същество като нея. За какъв го смяташе тя?
Кали мигом почувства колко го е засегнала. Винаги знаеше точно колко може да си позволи да го дразни. Но сега стори нещо глупаво и накърни чувството му за чест, толкова важно за него. Знаеше, че би умрял от глад, но никога нямаше да урони честта си.
Притича и се изправи пред до него, сложи ръце върху раменете му и го стисна силно. Той не откликна — със същия успех можеше да държи скала. Гърбът му бе изправен, а главата — вдигната; гледаше напред, високо над нея.