Джон Хадли не изпитваше подобно раздвоение. За себе си знаеше, че е бил мъртъв. Бе видял собственото си мъртво тяло, кървавите белези от нокти, където се бе драл, за да отскубне парчето, запушило гърлото му. Бе видял как неговите хора се навеждат над тялото му. И докато духът му се отнасяше, Джон изпита единствено облекчение, че напуска този свят, който никога не го бе радвал. Никога не получи онова, което желаеше най-много в живота, и времето, прекарано на земята бе изпълнено с чувството, че нещо му липсва.
При вида на онази жена острото чувство за загуба го връхлетя с пълна сила. Сякаш се върна назад във времето към онзи най-щастлив ден през живота си. Онази нощ, когато най-после се бе сдобил с така мечтания син.
Ала всичко му бе отнето с един замах. Получи и загуби всичко буквално за дни. През следващите години успя да потуши мъката от онази болка. Хвърли всичките си усилия върху строежа и се опита да направи мъже двамата си нефелни синове. Макар нищо да не можеше да го върне отново към истинския живот, все пак някак оцеля.
А днес видя тази жена и тя му напомни фаталната нощ. Тя беше там тогава. Знаеше го. Тя беше там.
Болката се оказа прекалено остра. В този миг не желаеше да е повече жив. По-добре мъртъв, отколкото да изпита мъката от онази нощ.
Избра да умре. Не се опита да се пребори с липсата на въздух, която го довършваше. Беше се предал.
Но докато духът му кръжеше над тялото, се появиха два ангела. Единият — висок момък, красив като картина, с тъмни очи и коси, леко матова кожа, изправен и силен като рицар от приказка. Девойката бе така бяла и бледа, сякаш идеше от подземния свят. Всичко по лицето й — вежди, мигли, дори устни — беше бледо като слонова кост. Само очите й, с необикновен синьо-виолетов оттенък, придаваха малко цвят на лицето. Към раменете й и чак до кръста, се спускаше водопад от руси коси, те май тежаха колкото цялото й тяло.
Съзирайки ги отвисоко, Джон се поколеба, преди да напусне този свят завинаги. Нещо в тези двама младежи привлече вниманието му.
Сега той знаеше, че именно мигът на колебание е причината да е още жив. Момчето стовари момичето върху подутия му стомах, заседналото в гърлото му парче ябълка изхвръкна и в следващия миг духът на Джон бе отново в тялото. Той беше жив.
Сега, все още замаян, подкрепян от двама рицари, той чувстваше, сякаш нещо го преследва. Когато момчето стовари момичето върху безжизненото му тяло, едно име изплува в съзнанието му. Нужно му бе време, за да си припомни това име, и докато се напрягаше, кашлицата му се засили.
Гилбърт, спомни си той. Гилбърт Рашър.
Мъжете около Джон се отдръпнаха и дадоха възможност на господаря си да види момчето, спасило живота му.
Талис стоеше изправен и силен, посрещайки погледа на мъжа. Макар да бе израснал във ферма, маниерите му не издаваха никаква сервилност. Талис притежаваше непоклатимата самоувереност, която само младостта и интелигентността могат да дадат.
Джон бавно огледа момчето от глава до пети. Едва ли можеше да се нарече момче — беше висок като мъж. Тялото му още не се бе наляло, затова краката и ръцете му бяха големи, раменете необичайно широки над тясната талия, но само след няколко години щеше да е истински исполин.
— Как се казваш? — попита Джон рязко с все още наболяващо гърло.
— Талис — отговори момчето. Стоеше изправен в цял ръст и го гледаше право в очите.
Не спомена презимето на Уил — Уоткинс, — защото от много време знаеше, че неговото е друго. Така, както знаеше, че Талис е единствено негово.
Джон почти загуби равновесие. Това бе името на баща му; древно, необичайно име. Не знаеше, а и откровено казано, не го интересуваше, как Талис е оцелял в пламъците. Но със сигурност знаеше, че това е момчето, с което бе дарен преди шестнадесет години. Това бе неговият син.
С цялата сила, която успя да сбере, Джон разбута мъжете наоколо. Застанал, макар и доста нестабилно, той разтвори широко ръце.
— Ела — промълви, задавен от вълнение. — Ела и целуни баща си.
Талис не се поколеба да го направи. От най-ранно детство бе изпълнен с увереност, че нещо подобно ще се случи. Затова бе „тренирал“ толкова усилено. Или поне колкото бе по силите му, и бе изучавал всичко необходимо, за да стане рицар. Готвеше се да се изправи пред истинския си баща и не желаеше да го разочарова. Преди години, когато Мег се завърна след онова кошмарно изчезване и по-късно обяви, че е ходила да търси учител, Талис не се учуди. Рицарят трябва да е образован и следователно той трябва да научи всичко, което може, за да се подготви за този ден.